Стивън Кинг - Краят на цялата бъркотия

Продължих да тичам след него, крещях му да слиза, като ме преследваха видения как той ще се сгромоляса от това глупаво седло на люлеещото се конче или ще се блъсне в някое дърво или в някоя от многобройните статуи в парка. Просто не можех да си представя погребението на брат ми, казвам ви, че имах чувството че присъствам на него.

— БОБИ — крещях аз. — СЛИЗАЙ ДОЛУ!

— ЕХЕЕЕЕЕЕ! — ми отвърна Боби, гласът му едва се чуваше, но и така се долавяше екстаза в него. Изненадани играчи на шах, хвърлячи на фризби, читатели, любовници и любители на джогинга спираха, където се намираха, за да го наблюдават.

— БОБИ, ТОВА ШИБАНО НЕЩО НЯМА ПРЕДПАЗЕН КОЛАН! — крещях аз. Беше първия път, когато бях използвал тази дума, така че ясно го помня.

— Щееееееее бъъъъъъъдаааа нарееееееед — крещеше той колкото сила има, но с ужас осъзнах, че едва го чувам. Затичах се надолу по Кариган Хил, като пищях по целия път. Изобщо не мога да си спомня какво съм викал, но на следващия ден можех да комуникирам с останалите единствено чрез шепот. Спомням си как преминах покрай един младеж в костюм с жилетка, който стоеше до статуята на Елиънър Рузвелт в подножието на хълма. Той ме изгледа и ми каза дружелюбно:

— Знаеш ли какво ще ти кажа, приятел. Страхотен кеф е.

Спомням си как тази странна безформена сянка се плъзгаше през зелената настилка на парка, издигаше се и се спускаше, преминаваше над скамейки, кошчета за боклук и над втренчените в него лица. Спомням си как го преследвах. Представях си как лицето на майка ми се сбръчква и как тя започва да плаче, когато й казвам, че самолетът на Боби, който противно на всякакви закони на физиката лети, се обърна след един внезапен порив на вятъра и Боби завърши кратката си, но блестяща кариера, размазан по цялата улица.

Като съдя по начина, по който се развиха нещата впоследствие, си мисля, че така щеше да бъде по-добре за всички, но за съжаление събитията следваха друг ход.

Вместо това, Боби се спусна към Кариган Хил, като се държеше безгрижно за опашката на собствения си самолет, за да не падне от проклетото нещо и го насочи надолу към малкото езерце в центъра на Грант Парк. Той се плъзна на метър и половина над езерото, след това на метър и след това маратонките му пореха повърхността на водата като водни ски и изпращаха назад двойни бели вълни и подплашиха самодоволните и преяли патки пред себе си, които се разбягваха встрани, възмутени от внезапното нашествие, като през цялото време той се смееше от все сърце. Той се спусна от другата страна, точно между две пейки, които отсякоха крилата на самолета му. Той изхвърча от седлото, тупна на глава и започна да реве. Такъв бе животът с Боби.

Не всичко бе така зрелищно, всъщност не мисля, че нещо бе въобще зрелищно… поне до появата на Успокоителя. Но ви разказах историята, тъй като мисля, че поне този път изключението най-добре илюстрира нормата: животът с Боби бе едно непрекъснато объркване и дезориентиране. На деветгодишна възраст той посещаваше курсове по квантова физика и алгебра за напреднали в Джорджтаунския университет. След това си спомням деня, в който бе заглушил всяко радио и телевизор на нашата улица и съседните четири блока със собствения си глас, бе намерил стар портативен телевизор в килера и го превърна в радиопредавател с широк обхват. Един стар черно-бял Зенит, четири метра високочувствителен кабел и една закачалка, закрепена за върха на покрива на къщата и хайде! В продължение на около два часа четири блока в Джорджтаун можеха да приемат само Широкообхватния предавател на Боби (ШПБ)… т.е. на брат ми, който четеше някои от разказите ми, разказваше кретенски шеги и обясняваше, че високото съдържание на сяра в печения боб е причината, поради която нашият татко пърди толкова често в църквата в неделя сутрин.

— Но той пуска повечето от тях доста тихо, — каза Боби на публиката си от приблизително три хиляди слушатели — или понякога задържа истинските залпове, докато настъпи време за химните.

Баща ми, който не бе особено щастлив от всичко това, трябваше да плати седемдесет и пет долара глоба на федералната комисия по комуникациите и да ги приспадне от издръжката на Боби за следващата година.

Животът с Боби… слушайте, аз плача. Чудя се дали това е искрено чувство, или е поради всичко, което се случи? Мисля, че първото — Бог знае колко много го обичах, но мисля, че ще бъде по-добре, ако се опитам да ускоря хода на повествованието си.

Боби завърши гимназия, от съвсем практични съображения, на десетгодишна възраст, но той никога не получи степен бакалавър на изкуствата или науките, да не говорим за по-високи научни степени. Причината бе големият мощен компас в главата му, който се въртеше наляво-надясно и търсеше истинския север, за да го посочи.