Стивън Кинг: Край на дежурството

Винаги е най-тъмно преди зазоряване.

Изтърканата фраза хрумна на Роб Мартин, докато линейката, която караше, пълзеше по Марлборо Стрийт към базата — Пожарна станция 3. Струваше му се, че който я е измислил, наистина е уцелил в десетката, защото беше по-тъмно отколкото в мармотски задник, а скоро щеше да се съмне.

Не че развиделяването щеше да промени кой знае какво, когато най-сетне дойдеше — щеше да е утро с махмурлук. Гъстата мъгла миришеше на близкото и не дотам голямо Голямо езеро. За да бъде пълна забавата, заръмя студен дъждец. Роб настрои чистачките на бавен режим. Недалеч напред в мрака се извисяваха две жълти арки, които не можеха да се сгрешат с нещо друго.

— Златните цици на Америка! — провикна се Джейсън Рапсис, който седеше до Роб. През петнайсетте си години в службата за спешна помощ Роб беше работил с много парамедици и Джейс Рапсис беше най-добрият: по принцип сговорчив и безгрижен, а в кризисни моменти — хладнокръвен и съсредоточен. — Няма да умрем от глад! Бог да благослови капитализма! Отбий, отбий!

— Сигурен ли си? — попита Роб. — След нагледния урок за вредата от тези боклуци, който получихме преди малко?

Връщаха се от спешно повикване от едно от тузарските имения в Шугар Хайтс: някой си Харви Гейлън се беше обадил на 911, оплаквайки се от силна болка в гърдите. Бяха го заварили проснат на дивана в онова, което богаташите несъмнено наричат „салон“ — мъж със синя копринена пижама, наподобяващ изхвърлен на брега кит. Жена му се беше надвесила над него, убедена, че той всеки момент ще се гътне.

— Мики Ди, Мики Ди 2 2 Мики Ди — жаргонно название на веригата ресторанти за бързо хранене „Макдоналдс“. — Б.пр. — припяваше Джейсън и подскачаше на седалката. Сериозният и компетентен професионалист, проверил жизнените показатели на господин Гейлън (Роб стоеше до него с чантата за първа помощ, комплекта за интубация и лекарствата за сърце), беше изчезнал. Русата му коса падаше в очите и той приличаше на едро четиринайсетгодишно хлапе. — Хайде, отбий!

Роб отби. Самият той нямаше да откаже наденичка с маслено хлебче, а може би и един от онези хрупкави картофени шницели, които приличат на печен бизонски език.

Пред гишето за обслужване на автомобилисти имаше няколко коли. Той се устрои зад последната.

— А и този не беше получил инфаркт — добави Джейсън. — Само беше прекалил с мексиканската храна. Отказа да го закараме до болницата, нали така?

Така беше. След няколко могъщи оригни и още по-мощна пръдня, напомняща рев на тромбон, накарали кльощавата му съпруга да потърси убежище в кухнята, господин Гейлън седна на канапето, заяви, че се чувства много по-добре и че не смята за необходимо да го закарат в Окръжна болница „Кайнър“. Роб и Джейсън също не сметнаха, че е необходимо, след като чуха какво е омел Гейлън в „Розата от Тихуана“ предишната вечер. Пулсът му беше силен и макар кръвното му налягане да беше височко, вероятно си беше такова от години, а и в момента беше стабилно. Автоматичният външен дефибрилатор си остана в платнената чанта.

— Искам два Ег Макмъфина и два картофени шницела — обяви Джейсън. — Чисто кафе. Всъщност нека шницелите са три.

Роб, който още мислеше за Гейлън, промърмори:

— Този път беше лошо храносмилане, но скоро шишкото наистина ще получи инфаркт. Колко смяташ, че тежеше? Сто и четирийсет? Сто и шейсет?

— Минимум сто и петдесет — отвърна Джейсън. — И престани да ми разваляш закуската.

Роб махна с ръка към златните арки, извисяващи се над подобната на езеро мъгла.

— Това заведение и всички подобни фабрики за мазнотии са причината за половината проблеми на Америка. Като медицинско лице сигурно го осъзнаваш. Какво си поръча току-що? Цели деветстотин калории алангле, братле. Добави наденичка към Ег Макмъфините и ще чукнеш хиляда и триста.

— А ти какво ще поръчаш, доктор Здравословно хранене?

— Наденичка с маслено хлебче. Може би две.