Стивън Кинг: Край на дежурството

— Железен си! — потупа го по рамото Джейсън.

Опашката напредваше. Бяха на две коли от гишето, когато радиото под бордовия компютър запращя. Диспечерите обикновено бяха хладнокръвни и съсредоточени, но този звучеше като комедиен радиоводещ, прекалил с „Ред Бул“:

— До всички линейки и пожарни коли, имаме ИМП! Повтарям, ИМП! Това е повикване с висок приоритет до всички линейки и пожарни коли!

ИМП беше съкращение за инцидент с много пострадали. Роб и Джейсън се спогледаха. Самолетна катастрофа, влакова катастрофа, експлозия, терористичен акт. Почти сигурно беше едно от четирите.

— Тръгнете незабавно към Общинския център на Марлборо Стрийт, повтарям, към Общинския център на Марлборо. Имаме инцидент с вероятност за много загинали. Внимавайте.

Стомахът на Роб Мартин се сви. Не те предупреждават да внимаваш, когато се отправяш към място, на което е станала катастрофа или има газова експлозия. Така че оставаше терористичен акт и може би нападението не беше приключило.

Диспечерът повтори съобщението. Джейсън включи лампите и сирената, Роб завъртя волана и изкара линейката „Фрайтлайнер“ на алеята, заобикаляща ресторанта, като закачи бронята на колата пред тях. Бяха само на девет пресечки от Общинския център, но ако „Ал-Кайда“ го обстрелваше с калашници, единственото, с което можеха да отвърнат на огъня, беше верният дефибрилатор.

Джейсън грабна микрофона:

— Разбрано, диспечер, тук кола 23 от Пожарна станция 3, след около шест минути ще сме на местопроизшествието.

Вече се чуваха и сирени от други райони на града, но съдейки по звука, Роб предполагаше, че тяхната кола е най-близо до Общинския център. Когато излязоха на Марлборо Стрийт, мракът вече отстъпваше място на мъжделива светлина; ненадейно от сивата мъгла изникна сива кола — голям седан със смачкан капак и ръждясала решетка. За миг дългите му светлини се насочиха право в тях. Роб включи сирените и рязко изви волана. Колата (май беше мерцедес, макар че нямаше как да е сигурен) се върна в собствената си лента и след секунда стоповете ѝ изчезнаха в мъглата.

— Леле, разминахме се на косъм! — възкликна Джейсън. — Надали ли му видя номера.

— Естествено, че не го видях. — Сърцето на Роб биеше толкова силно, че пулсираше в гърлото му. — Бях зает да ни спасявам. Слушай, как е възможно да има много пострадали в Общинския център? Та дори Господ още спи. По това време Центърът не работи.

— Може да е автобусна катастрофа.

— Няма начин. Автобусите тръгват чак в шест.

Сирени. Виеха от всички посоки и звуците започваха да се приближават като примигващи точки на екрана на радар. Някаква патрулка ги задмина с бясна скорост, но доколкото Роб можеше да прецени, засега те изпреварваха другите линейки и пожарни.

„Което ни дава възможност да сме първите застреляни или взривени от някой луд арабин, крещящ «Аллаху акбар» — помисли си. — Големи сме късметлии.“

Но работата си е работа, затова подкара линейката нагоре по стръмната улица към главните административни сгради и грозната зала, където беше гласувал, преди да се премести в предградието.

— Спри! — кресна Джейсън. — Мамка му, Роби, СПРИ!

От мъглата пред тях изскачаха хора и залитайки, тичаха надолу по склона. Някои пищяха. Един мъж падна, изтърколи се, изправи се и побягна — раздраната му риза се развяваше под якето. Роб видя жена с разкъсан чорапогащник, окървавени прасци и само с една обувка. Удари спирачки, за да не я блъсне, в линейката се разлетяха неприкрепени вещи. Лекарства, банки за системи и опаковани игли от шкаф, оставен незаключен в нарушение на разпоредбите, се превърнаха в снаряди. Носилката, която не бяха използвали за господин Гейлън, се блъсна в стената на купето и отскочи. Стетоскоп се удари в предното стъкло и падна на таблото.

— Карай много бавно — обади се Джейсън. — Просто пълзи, става ли? Да не влошаваме положението.

Роб заподава газ лекичко и подкара нагоре по хълма със скоростта на пешеходец. Хората продължаваха да прииждат, навярно бяха стотици — някои кървяха, други на пръв поглед нямаха наранявания, но всички бяха ужасени. Джейсън свали стъклото и се надвеси навън:

— Какво става? Какво става, да му се не види?

Някакъв мъж, зачервен и задъхан, извика:

— Беше кола! Вряза се в тълпата като косачка. Шибаният маниак ме пропусна на косъм. Не знам колко прегази. Бяхме като добитък в кошара заради колчетата с лента, които държаха хората, подредени на опашката. Направи го нарочно и сега те лежат на земята като… като… божичко… като чучела, пълни с кръв. Видях най-малко четирима мъртви. Сигурно има още.