Стивън Кинг - Край на дежурството

— Каза ми. Интересува ме описът на непродадените стоки.

— Какво имаш предвид?

— Хиляди непродадени игри „Заппит“, може би десетки хиляди. Искам да разбера какво е станало с тях.

— И разбра ли?

— Още не.

— Може да са ги пратили на бедните деца в Китай заедно с всички зеленчуци, които отказвах да ям като дете.

— Гладуващите деца не са шега — скастря го тя.

— Не, разбира се.

Ходжис се изправя. На връщане от кабинета на Стамос си купи болкоуспокояващите, които му изписаха (силни, но не колкото медикаментите, които вероятно щеше да взема скоро), и сега се чувства почти добре. Дори стомахът леко го престъргва от глад, което е положителна промяна.

— Вероятно са били унищожени. Мисля, че така правят с непродадените книги с меки корици — отбелязва.

— Съмнявам се. Устройствата са заредени с игри и още работят. Най-скъпите, конзолите, дори са с вграден безжичен интернет. Кажи сега за изследванията.

Ходжис се насилва да се усмихне, надявайки се, че изглежда доволен:

— Новините са добри. Язва е, но съвсем малка. Доктор Стамос ми предписа разни хапчета и нареди да внимавам какво ям. Каза, че ако го послушам, ще се излекувам.

Сияйната ѝ усмивка донякъде успокоява съвестта на Ходжис, задето изръси наглата лъжа. Същевременно го кара да се чувства и като кучешко лайно, залепнало за подметката на вехта обувка.

— Слава Богу! Ще правиш каквото ти е казал, нали?

— Разбира се, ще пазя строга диета. — Още една нагла лъжа. Леката храна (разбирай безвкусна) няма да излекува заболяването му. Той не е от онези, които се предават лесно, и при други обстоятелства щеше вече да е в кабинета на гастроентеролога Хенри Ип, независимо колко малки бяха шансовете да се пребори с рака на панкреаса. Съобщението в „Синия чадър“ обаче променя всичко.

— Ами, много се радвам. Защото не знам какво ще правя без теб, Бил. Просто не…

— Холи…

— Всъщност знам. Ще се върна вкъщи. И няма да е добре за мен.

„Никак даже — мисли си Ходжис. — При запознанството ни — беше пристигнала за погребението на леля си Елизабет, — майка ти се държеше с теб като с дете идиотче: «Направи това, Холи, направи онова, Холи, и се постарай да не ме изложиш».“

— Казвай какво ново — подканя го тя.

— Дай ми петнайсет минути и ще ти разкажа всичко. Междувременно виж дали можеш да разбереш какво е станало с електронните игри. Вероятно не е важно, но не се знае.

— Добре. Новините за изследванията са чудесни, Бил.

— Да.

Влиза в кабинета си. Холи се обръща на стола и го изпровожда с поглед, защото той рядко затваря вратата. Все пак не е нещо нечувано. Тя се връща към работата си.

— Още не е приключил с теб — повтаря тихо Холи. Оставя настрана картонената чинийка с недоядения си вегетариански сандвич. Ходжис току-що е омел своя, говорейки между хапките. Не споменава, че се е събудил от болка; лъже, че е открил съобщението, защото го мъчело безсъние и станал да посърфира в нета.

— Точно това пишеше.

— От Зет Бой.

— Аха. Все едно е помощникът на някой супергерой, нали? „Приключенията на Зет Ман и Зет Бой, пазещи от престъпници улиците на Готам Сити!“

— Тези са Батман и Робин. Те пазят Готам Сити.

— Знам, чел съм комикси за Батман, преди да се родиш. Просто дадох пример.

Тя взема сандвича, изважда от него листенце маруля, пак го оставя.

— Кога посети Брейди Хартсфийлд за последно?

„Право към същността на въпроса — мисли си Ходжис с възхищение. — Типично за моята Холи.“

— Бях при него веднага след историята със семейство Саубърс и още веднъж, малко по-късно. Трябва да беше през лятото. Тогава ме сгащихте с Джером и ми наредихте да престана. И аз ви послушах.

— Беше за твое добро.

— Знам, Холи. Довърши си сандвича.

Тя отхапва, попива със салфетка майонезата от ъгълчето на устата си и го пита как му се е сторил Хартсфийлд последния път.

— Почти същият. Седеше до прозореца и се взираше в отсрещната стена. Аз говоря, задавам въпроси, той мълчи. Готов е за „Оскар“, ако питаш мен — пациент с мозъчно увреждане, превърнал се в зеленчук. Само че подочух нещо за него. Според слуховете притежавал способността със силата на ума си да пуска и да спира водата в банята и го правел понякога да плаши персонала. Бих казал, че са глупости, но когато Беки Хелмингтън беше старша сестра, потвърди, че няколко пъти е била свидетелка на необясними явления: щорите се движат, телевизорът се включва сам, банките на стойката за системи се полюшват… А тя беше олицетворение на надежден свидетел. Знам, че е трудно за вярване…