Стивън Кинг - Край на дежурството

Холи гледа как шефът ѝ — който е и човекът, когото обича най-много в целия свят — върви към автобусната спирка. Толкова е отслабнал , вече е почти сянка на едрия мъж, с когото тя се запозна преди пет години. Ръката му е притисната към корема. Напоследък често го прави, но според нея не го осъзнава.

Било само малка язва. Иска ѝ се да го вярва — ще ѝ се да му вярва, но не е сигурна, че може.

Автобусът пристига и Бил се качва. Холи стои до прозореца, гризе си ноктите и копнее за цигара. Има никотинови дъвки, но понякога помага само цигара.

„Престани да си губиш времето — казва си. — Ако си решила най-подло да шпионираш, сега е моментът.“

Влиза в кабинета на Ходжис.

Екранът на компютъра му е тъмен, но той изключва машината само вечерта, когато си тръгва; тя трябва само да включи монитора. Посяга към копчето, но забелязва до клавиатурата бележника на шефа. Той винаги го държи под ръка, обикновено жълтите листове са запълнени с бележки и с драскулки. Това му помага да размишлява.

Най-отгоре на листа има фраза, които ѝ е позната и отеква в главата ѝ, откакто я е чула за първи път по радиото в песента на Бийтълс: „Всички самотни хора“. Подчертал го е. Отдолу са написани имена, които са ѝ познати.

Оливия Трилони (вдовица)

Мартийн Стоувър (неомъжена, икономката я нарече „стара мома“)

Джанис Елъртън (вдовица)

Нанси Олдърсън (вдовица)

Има и още. Нейното, разбира се; и тя е стара мома. Пийт Хънтли, който е разведен. И самият Ходжис, също разведен.

Необвързаните хора са два пъти по-склонни към самоубийство. Разведените — четири пъти повече.

— Брейди Хартсфийлд е пристрастен към самоубийствата — мърмори тя. — Хоби са му.

Под имената, оградена с молив, е надраскана бележка, която тя не разбира: „Списък с посетители? Какви посетители?“.

Натиска случаен клавиш, екранът светва и на него се появява десктопът с всички файлове на Ходжис, пръснати безразборно. Неведнъж му се е карала за този навик, казвала му е, че е като да оставиш вратата на дома си отключена и ценните си вещи разпръснати по масата в трапезарията с бележка „МОЛЯ, ОТКРАДНИ МЕ“, и той винаги казва, че ще се поправи, но никога не се случва. Не че в случая с Холи това ще промени нещо, защото знае паролата му. Той ѝ я даде. Ако му се случи нещо. Сега тя се бои, че му се е случило нещо.

Един поглед ѝ стига, за да разбере, че нещото не е язва. Вижда папка със страшно име и кликва на нея. Ужасните готически букви на названието са достатъчни да потвърдят, че документът наистина е завещанието на Кърмит Уилям Ходжис. Затваря го веднага. Няма никакво желание да го прегледа. Стига ѝ да разбере, че такъв документ съществува и че той го е отварял преди малко. Всъщност ѝ идва в повече.

Отново обгръща с ръце раменете си и хапе устни. Следващата стъпка е по-гадна от шпионирането. Ще е равнозначна на влизане с взлом.

„Стигнала си дотук, така че давай.“

— Да, трябва — прошепва тя и кликва на иконката „пощенски плик“, която отваря имейла му, като си казва, че сигурно няма да намери нищо. Само че намира. Най-новото съобщение сигурно е дошло, докато ѝ разказваше какво е открил по-рано днес в „Под синия чадър на Деби“. Имейлът е от лекуващия му лекар, доктор Стамос. Холи отваря писмото и прочита: „Изпращам копие от последните ви изследвания, което трябва да приложите към останалите.“

Тя кликва на приложението, сяда на стола на Бил и се привежда към монитора; ръцете ѝ са стиснати в скута ѝ. Разплаква се, след като прочита втората от осемте страници.

Ходжис тъкмо сяда на задната седалка на автобуса, когато чува чупене на стъкло и гласовете на момчетата, ликуващи за хоумръна, счупил прозореца на дневната на госпожа О’Лиъри. Някакъв костюмиран мъж оставя в скута си вестника „Уолстрийт Джърнал“ и с неодобрение поглежда Ходжис, който промърморва:

— Извинете. Все се каня да го сменя.

— Трябва да ви е приоритет — отбелязва бизнесменът и отново взема вестника.

Съобщението е от бившия партньор на Бил. Отново му праща есемес. Със силно чувство на дежа вю Ходжис му се обажда:

— Пийт, какви са тези съобщения? Все едно ми нямаш номера на бутон за бързо набиране.

— Предположих, че Холи сигурно ти е настроила телефона и е сложила някоя идиотска мелодия — обяснява Пийт. — Сигурно това е нейната представа за голям майтап. А и предположих, че си усилил звука докрай, глухар такъв.

— Тонът за съобщенията е усилен докрай — казва Ходжис. — Когато ми звънят, телефонът получава миниоргазъм до бедрото ми.