Стивън Кинг - Край на дежурството

— Ами, намали звука, да му се не види!

Преди броени часове разбра, че му остава да живее само няколко месеца. Сега обсъжда силата на звука на телефона си.

— Непременно. Какво ново?

— Хванах един тип от компютърните криминалисти, който се залепи за играта като муха на лайно. Хареса му, каза, че била ретро. Представяш ли си? Джаджата едва ли е произведена преди повече от пет години и вече е ретро.

— Животът се забързва.

— Абе, не знам, ама явно му става нещо. Та на въпроса — заппитът запецна. Когато нашият човек сложи нови батерии, играта няколко пъти проблесна в синьо и „умря“.

— Каква е причината?

— Възможно е да е някакъв вирус, предполага се, че джаджата е с безжичен интернет, а точно така се свалят повечето вируси, но според специалиста причината най-вероятно е повреден чип или късо съединение. Въпросът е, че това нищо не означава. Няма начин Елъртън да го е ползвала.

— Тогава защо зарядното му беше включено в банята на дъщеря ѝ?

Пийт не отговаря веднага, после казва:

— Добре де, може да е работило за малко и после чипът да се е скапал. Или каквото там е станало.

„Играта си е била наред — мисли си Ходжис. — Госпожата е седяла в кухнята и е редила пасианси — «Клондайк», «Пирамида» и «Рамка». Което щеше да знаеш, драги ми Питър, ако беше разпитал Нанси Олдърсън. Длъжен беше да го направиш.“

— Добре — казва. — Благодаря за информацията.

— Последната информация, Кърмит. Имам партньорка, с която работя доста успешно, откакто ти напусна, и държа да дойде на тържеството за пенсионирането ми, вместо да си седи на бюрото и да се цупи, че съм предпочел теб пред нея до самия горчив край.

Ходжис би могъл да възрази, но вече е на две спирки от болницата. Освен това открива, че иска да се отдели от Пийт и Изи и да поеме по свой път в това разследване. Пийт е муден, а Изи всъщност не си дава зор. Ходжис иска експедитивност — времето го притиска.

— Разбирам — промърморва. — Отново благодаря.

— И случаят е приключен, нали така?

— Финито.

Ходжис завърта очи нагоре и наляво.

На деветнайсет пресечки от мястото, на което Ходжис пъха айфона в джоба на палтото си, съществува друг свят. И то неприятен. Сестрата на Джером Робинсън е там и е в беда.

Скромна и хубава в униформата си на училище „Чапъл Ридж“ (сиво вълнено палто, сина пола, бели три-четвърти чорапи, червен шал), Барбара върви по Мартин Лутър Кинг Авеню и държи жълта игра „Заппит“. Рибките от вирчето се стрелкат и плуват, макар да са почти невидими под ярката обедна светлина.

МЛК е една от двете главни пътни артерии в градския район, известен като Лоутаун, и макар населението тук да се състои предимно от чернокожи и самата Барбара да е чернокожа (по-скоро мургава като кафе с мляко), досега никога не е идвала тук и дори само този факт я кара да се чувства безполезна и глупава. Това са нейните хора, доколкото знае, общите им предци може някога да са вдигали бали в една и съща плантация и все пак тя не е идвала тук нито веднъж . Не родителите ѝ, а брат ѝ я беше предупредил да стои далеч от този квартал.

„В Лоутаун изпиват бирата и после изяждат бутилката — каза ѝ веднъж. — Не е място за момиче като теб.“

„Момиче като мен — мисли си тя. — Добро момиче от средната класа като мен, което ходи в хубаво частно училище, има хубави бели приятелки и много хубави дрешки, които подхождат на униформата, и джобни пари. Имам и дебитна карта. Мога да изтегля шейсет долара от банкомат, когато си поискам. Страхотно!“

Върви като момиче, унесено в сън, и усещането прилича на сън, защото всичко наоколо е странно, макар кварталът да е по-малко от три километра от дома ѝ — уютна къща с гараж за две коли и изплатена ипотека. Минава край бюра, предлагащи осребряване на чекове срещу процент и бързи кредити с висока лихва, заложни къщи, на витрините на които има китари, касетофони и старомодни бръсначи със седефени дръжки. Минава край заведения, предлагащи храна за вкъщи, подобни на гишета и вонящи на прегоряла мазнина. Някои предлагат пица на парче, други — китайска храна. На витрината на едно има табела с надпис „ХЪШ ПЪПИС 16 16 Хъш Пъпис — панирани топчета от царевично тесто. — Б.пр. И КЕЙЛ, КАКТО ГИ ПРАВИ МАМА“.

„Не и моята мама — мисли си Барбара. — Дори не знам какво е кейл. Спанак? Зеле?“

По ъглите — всъщност на всеки ъгъл — се виждат момчета с три-четвърти панталони или с широки джинси; някои стоят до ръждиви варели, в които са запалили огън, за да се стоплят, други — с грамадански кецове и с разкопчани якета въпреки студа, — подскачат на едно място. Подвикват „Йо!“ на бездомниците и на преминаващите коли и ако някоя спре, подават малки хартиени пликчета през свалените стъкла. Барбара изминава пресечка след пресечка по МЛК (девет, десет, може би дузина, престава да ги брои) и всеки ъгъл е като гише в закусвалня за обслужване на автомобилисти, само дето не се предлагат хамбургери или такос, а наркотици.