Стивън Кинг - Край на дежурството

— Нищо не искам от теб!

Приятелят, който ѝ говореше, си е тръгнал… може би отвратен от нея. „Не съм виновна — мисли си тя. — Виновно е това момче. Този грубиянин .“

Грубиянин. Дума на блекиш. Усеща как лицето ѝ пламва и свежда очи към рибките на екранчето на електронната игра. Анимацията я успокоява, рибките винаги ѝ помагат. Само като си помисли, че за малко не изхвърли играта, след като онзи човек ѝ я даде! Преди да открие рибките! Рибките винаги я отвличат, а понякога водят приятеля ѝ. Но успява да погледне само за миг, преди играта да изчезне. Пуф! Няма я! Грубиянинът я държи и я гледа с интерес:

— Леле! Това е ретро!

— Върни ми я! — виква Барбара.

От другата страна на улицата някаква жена се засмива и крясва с пиянски глас:

— Покажи му, сестро! Смачкай го тоя дългуч!

Барбара се пресяга за играта. Дългучът я държи над главата си и се усмихва.

— Дай ми я! Не бъди гадняр!

Гледат ги и други хора и Дългуча играе пред публиката. Пристъпва наляво, после отскача надясно, както сигурно прави на баскетболното игрище, и не престава да се усмихва снизходително. Зелените му очи блестят и танцуват. Сигурно всяко момиче от „Тодхънтър“ е влюбено в тези очи и Барбара вече не мисли за самоубийство, нито че е блекиш, нито каква социално неангажирана гаднярка е. Сега е само бясна, а това, че Дългуча е чаровен, я вбесява още повече. Играе във футболния отбор на „Чапъл Ридж“ и сега се засилва като за дузпа, изритвайки пищяла на Дългуча.

Той изкрещява от болка (но болката го забавлява , което я разгневява още повече, защото ритникът ѝ е много силен) и се навежда, за да хване крака си. Озовава се на едно равнище с нея и Барбара изтръгва от ръцете му жълтата електронна игра. Завърта се, при което полата ѝ се развява, и изтичва на платното.

— Муцко, внимавай! — крещи жената с пиянския глас.

Барбара чува скърцане на спирачки и помирисва горяща гума. Поглежда наляво и вижда камионче за доставки, което всеки миг ще връхлети върху нея, въпреки че шофьорът е ударил спирачки. Тя разперва ръце и изпуска играта. Изведнъж последното, което Барбара Робинсън иска, е да умре, но вече е на платното и е твърде късно.

„Каляската ми пристигна“ — проблясва в ума ѝ.

Брейди изключва своята игра, поглежда Бабино и широко се усмихва.

— Докопах я. — Думите му са ясни, няма и следа от заваляне. — Да видим колко ще се зарадват Ходжис и харвардската чернилка.

Бабино се досеща за кого говори Брейди; би трябвало да се разтревожи за момичето, обаче не му пука. Грижа го е само за собствената му кожа. Как допусна Брейди да го въвлече в това? Защо не спря, докато можеше?

— Дошъл съм заради Ходжис. Уверен съм, че в момента пътува насам. Да те види.

— Идвал е много пъти — отбелязва Брейди, макар че дъртото бивше ченге не се е мяркало отдавна. — Досега не е разкрил номера с кататонията.

— Започнал е да се досеща. Не е глупав, самият ти си го казвал. Познава ли Зет Бой от времето, когато беше просто Брукс? Сигурно го е виждал наоколо, когато те е посещавал.

— Нямам представа. — Брейди е изцеден, преситен. Иска само да се наслади на смъртта на малката Робинсън и после да подремне. Има много работа, предстоят му велики дела, обаче в момента му е необходима почивка.

— Не бива да те вижда такъв — казва Бабино. — Поруменял си и си изпотен. Изглеждаш, сякаш си участвал в градския маратон.

— Тогава го дръж настрана. Можеш да го направиш. Лекар си, а той е само поредният полуплешив пенсиониран лешояд. Вече няма право да напише дори глоба за паркиране.

Брейди се пита как ли ще приеме новините негрото. Джером. Дали ще плаче? Ще падне ли на колене? Ще си разкъса ли дрехите, ще се удря ли в гърдите?

Ще вини ли Ходжис? Малко вероятно, но ще е хубаво. Ще е чудесно.

— Добре — съгласява се Бабино. — Да, прав си, мога да го направя. — Говори колкото на човека, който трябваше да му бъде опитно зайче, толкова и на себе си. Последното се оказа страхотна шега, нали? — Поне засега. Но той сигурно има приятели в полицията, да знаеш. Вероятно доста.

— Не ме е страх нито от тях, нито от него. Не искам да го виждам. Поне засега. — Брейди се усмихва. — След като научи за момичето. Тогава искам да го видя. Сега изчезвай.

Бабино, който най-сетне започва да разбира кой е шефът, излиза от стаята 217. Както винаги изпитва облекчение, че е самият себе си. Защото всеки път, когато престава да е доктор Зет и пак си е доктор Бабино, от истинското му аз остава все по-малко.