Стивън Кинг - Край на дежурството

— Не съвсем. Телекинезата, понякога наричана психокинеза, е документиран феномен. Ти никога ли не си виждал нещо подобно по време на посещенията си?

— Ами… — Той млъква за миг и споменът изплува. — Случи се нещо на предпоследното ми посещение. На шкафчето до леглото му имаше снимка — Брейди и майка му, прегърнати, с долепени страни. Някъде на почивка. В къщата на Елм Стрийт имаше същата, но по-голяма. Сигурно я помниш.

— Разбира се. Помня всичко, което видяхме в онази къща, включително някои от палавите ѝ снимки, които бяха на компютъра му. — Тя скръства ръце на гърдите си и прави погнусена гримаса. — Връзката им беше много неестествена.

— Не думай. Не знам дали всъщност са правили секс…

— Отврат! — изпъшква тя.

— … но мисля, че вероятно е искал и тя най-малкото е подсилвала фантазиите му. Така или иначе взех снимката и казах някои гадости по адрес на майка му, като се опитвах да го предизвикам, да го накарам да отговори. Защото той е там, вътре , Холи, там си е. Сигурен бях тогава, сигурен съм и сега. Седи неподвижно, но е същата зла оса, заради която загинаха мнозина пред Общинския център, същата, заради която щяха да загинат много повече в концертна зала „Минго“.

— И използва „Синия чадър на Деби“, за да се свърже с теб, не го забравяй.

— След снощи едва ли бих могъл.

— Доразкажи какво стана при последното ти посещение.

— За секунда престана да гледа през прозореца. Очите му… завъртяха се и той ме погледна. Целият настръхнах, а въздухът се… как да се изразя… наелектризира се. — Той се насилва, за да довърши разказа си. Усещането е, че бута скала нагоре по стръмен баир. — Арестувал съм лоши хора, докато бях ченге, някои много лоши — майка, убила тригодишното си дете за застраховка, която дори не стигаше да зареди с храна хладилника, — но никога не съм усещал присъствието на злото в тях, след като бяха заловени. Сякаш то е лешояд, който отлита, щом престъпниците са зад решетките. Обаче тогава го усетих, Холи, повярвай ми. Почувствах го в Брейди Хартсфийлд.

— Вярвам ти — едва чуто казва тя.

— И имаше електронна игра „Заппит“. Това е връзката, която ми убягваше. Ако е връзка, а не съвпадение. В клиниката имаше един тип — не му знам фамилията, но всички го наричаха Ал Библиотеката, — който раздаваше на пациентите игри „Заппит“ заедно с киндълите и с книгите с меки корици. Не знам дали беше санитар или доброволец. По дяволите, може да е бил и работник по поддръжката, вършещ добри дела в свободното си време. Мисля, че не се сетих веднага, защото играта, която намери в къщата на Елъртън, беше розова. Онази на Брейди беше синя.

— Как е възможно случилото се с Джанис Елъртън и дъщеря ѝ да е свързано с Брейди Хартсфийлд? Освен ако… някой съобщавал ли е за телекинетични явления извън стаята му? Имало ли е слухове за нещо подобно?

— Не, но тъкмо когато приключи историята със Саубърс, се самоуби една медицинска сестра от ТМУ. Преряза си вените в банята, намираща се близо до стаята на Хартсфийлд. Казваше се Сейди Макдоналд.

— Мислиш ли… — Тя отново взема сандвича, накъсва едно листо маруля и пуска парченцата в чинията си. Чака го да продължи.

— Хайде, Холи. Няма да го кажа вместо теб.

— Смяташ ли, че Брейди някак си я е убедил да го стори? Струва ми се невъзможно.

— И на мен, но знаем, че е обсебен от самоубийствата.

— Тази Сейди Макдоналд… имала ли е игра „Заппит“?

— Един бог знае.

— Как… как е…

Този път той ѝ помага:

— Със скалпел, който задигнала от хирургичната зала. Научих го от медицинската асистентка. Подарих ѝ ваучер за „Демазио“, италианския ресторант, и тя се разприказва.

Холи накъсва още едно листо маруля. Парченцата в чинийката приличат на конфети за леприконски рожден ден. Ходжис започва да се дразни, но не я спира. Тя се настройва да каже, каквото ѝ е на ума. И накрая се осмелява:

— Ще посетиш Хартсфийлд.

— Точно така.

— Мислиш ли, че ще изкопчиш нещо от него? Досега не си успял.

— Сега знам малко повече. — Но какво, какво знае всъщност? Дори не е сигурен какво подозира. А и в крайна сметка може би Хартсфийлд не е зла оса. Може би е паяк, а стая 217 е центърът на паяжината му.

„Или пък всичко е съвпадение. Може би ракът вече разяжда мозъка ми и поражда параноични идеи.“

Така би помислил Пийт, а партньорката му — трудно му е да престане да я нарича мислено госпожица Хубави сиви очи — би го изрекла.

Изправя се и добавя:

— Кови желязото, докато е горещо. Отивам при Брейди.