Стивън Кинг - Край на дежурството

Случаят на Брейди му даваше възможност да види резултати, докато все още участва активно в неврологичните проучвания. Ако медикаментът имаше ефект, нищо чудно след време да му връчеха Нобелова награда за медицина. Важното беше да пази резултатите в тайна, докато не разрешат изпитанията върху хора. Този тип беше долен убиец, който така или иначе никога нямаше да дойде в съзнание. А пък ако се случеше някакво чудо, в най-добрия случай съзнанието му щеше да е замъглено като при пациенти с напреднал Алцхаймер. Дори и това щеше да е удивително.

— Може би индиректно ще помогнеш на други хора, господин Хартсфийлд — казваше на пациента си. — Ще направиш добро вместо злините, които си причинил. Ами ако се появят странични ефекти? Ако изпаднеш в състояние на мозъчна смърт (не че в момента си кой знае колко далеч от това), или дори умреш, вместо да се подобрят мозъчните ти функции? Няма да е сериозна загуба. Нито за теб, нито за семейството ти, понеже нямаш такова. Няма да е загуба и за света — светът ще е доволен, че едно чудовище е мъртво.

Отвори на компютъра си файла „ХАРТСФИЙЛД ОПИТИ ЦЕРЕБЕЛИН“. Беше провел общо девет опита в период от четиринайсет месеца през 2010 и 2011. Промяна не беше настъпила. Със същия успех можеше да дава дестилирана вода на човешкото си опитно зайче.

Жалко, май щеше да се откаже.

Въпросното опитно зайче прекара петнайсет месеца в мрака — дух в зародиш, който в някакъв момент на шестнайсетия месец започна да си спомня името. Казваше се Брейди Уилсън Хартсфийлд. В началото нямаше друго. Нито минало, нито настояще, нито човек с това име. След това, малко преди да се предаде и да се остави на забравата, се появи друга дума. Контрол. Някога означаваше нещо важно, обаче той не помнеше какво.

Както се беше проснал на болничното легло, устните му, намазани с глицерин, се размърдаха и той изрече думата на глас. Беше сам; случи се три седмици, преди една медицинска сестра да види как Брейди отваря очи и пита за майка си.

— Кон… трол.

И лампите светнаха. Точно като в командния му център в стил „Стар Трек“, където ги бе включвал още преди да слезе по стълбището.

Там беше: в мазето на Елм Стрийт, което изглеждаше точно както в деня, когато бе там за последно. Имаше друга дума, която задействаше друга функция и сега, когато беше в командния си център, си спомни и нея. Защото беше хубава.

— Хаос!

Каза я гръмко като Мойсей на Синайската планина, но само мислено. Както беше проснат в болничното легло, от гърлото му се изтръгна скрибуцащ шепот. Но свърши работа, защото редицата лаптопи оживяха. На всеки екран се виждаше номер — 20, после 19… после 18…

Какво е това? Какво, за Бога?

За кратък плашещ момент не си спомни. Знаеше само, че ако индикаторите за обратното броене, вървящи на седемте екрана, покажат нула, компютрите ще спрат. Ще изгуби тях, стаята и проблясъка съзнание, до който някак се беше добрал. Ще остане жив погребан в тъмното в главата си…

Тази беше думата! Точно тази!

— Тъмно!

Изкрещя я с все сила — поне мислено. Иначе в болничната стая се чу дрезгав шепот, изтръгващ се от отдавна неизползвани гласни струни. Пулсът и дишането му се учестиха, кръвното му налягане започна да се повишава. Скоро старшата сестра Беки Хелмингтън щеше да забележи на мониторите промяната и да дойде да го нагледа. Щеше да побърза, но не чак да се завтече.

В командния център на Брейди обратното броене на компютрите спря на 14 и на всеки екран се появи снимка. Някога тези компютри (сега намиращи се в полицейския склад за улики и с етикети от 1 до 7) се бяха включвали със скрийнсейвъри от филм, наречен „Дивата орда“. Сега обаче на тях имаше снимки от живота на Брейди.

На екран 1 бе брат му Франки, който се задави с ябълка, получи мозъчно увреждане и по-късно падна по стълбите на мазето (подпомогнат от крака на брат си).

На екран 2 беше самата Дебора. Носи прилепнал бял халат, който Брейди си спомня веднага. „Наричаше ме «муцинко» — спомня си той — и когато ме целуваше, устните ѝ бяха влажни и се надървях. Когато бях малък, наричаше това «щръкване». Понякога, когато бях във ваната, разтриваше члена ми с топла влажна кърпа и ме питаше дали ми става хубаво.“

На екран 3 бяха джаджа 1 и джаджа 2, изобретенията, които наистина бяха проработили.

На екран 4 бе сивият мерцедес седан на госпожа Трилони със смачкан капак и изцапана с кръв решетка.

На екран 5 се виждаше инвалидна количка. За момент не можа да я свърже с нищо, но след това му просветна. Така беше влязъл в зала „Минго“ на концерта на „Раунд Хиър“. Никой не се плашеше от горкия сакат нещастник в инвалидна количка.