Стивън Кинг - Край на дежурството

Тази сутрин става в седем, приготвя закуска на съпруга си и двете момчета, изпраща Ханк на работа, децата — на училище, изплаква чиниите и зарежда съдомиялната. Отива в пералното помещение, където зарежда пералнята и я пуска. Върши сутрешните си задължения, без нито веднъж да си каже „Не забравяй да…“ , само че някъде дълбоко в съзнанието си чува тази фраза и винаги ще си я повтаря. Семената, покълнали в детството, пускат дълбоки корени.

В девет и половина си прави втора чаша кафе, пуска телевизора (рядко го гледа, но ѝ прави компания) и включва лаптопа си, за да провери има ли други имейли освен обичайните реклами от „Амазон“ и „Ърбън Аутфитърс“. Тази сутрин има съобщение от майка ѝ, изпратено предишната вечер в 10:44, което е 8:44 на Западния бряг. Намръщва се, като прочита темата — една-единствена дума: „Прощавай“ .

Отваря имейла. Сърцето ѝ бие до пръсване.

Гадна съм. Гадна, безполезна, излишна. Никой няма да ме защити. Трябва да го направя. Обичам те.

„Обичам те.“ Кога за последно ѝ го е казвала? Синтия, която казва на синовете си поне четири пъти дневно, че ги обича, не си спомня. Грабва телефона си от плота, където го е оставила да се зарежда, и звъни първо на мобилния на майка си, после на домашния. И на двата чува краткото нелепо съобщение на телефонния секретар: „Оставете съобщение. Ще ви се обадя, ако намеря за добре.“ Синтия моли майка си да ѝ се обади веднага, но се страхува, много се страхува, че не би могла да го стори. Нито сега, нито по-късно, вероятно никога.

Прехапала устни, два пъти обикаля кухнята, озарена от слънцето, после пак взема телефона си и поисква от оператора номера на Окръжна болница „Кайнър“. Отново започва да обикаля, докато чака да я свържат с Клиниката за травматични мозъчни увреждания. Накрая чува гласа на служител, който се представя като Стив Холпърн. Казва ѝ, че сестра Скапели не се е явила на работа, което е изненадващо. Смяната ѝ започва в осем, а в Средния Запад сега е един без двайсет.

— Опитайте на домашния — съветва я той. — Сигурно е болна, макар че е нетипично за нея да не се обади.

„Нямаш представа колко е нетипично — мисли си Синтия. — Освен ако не си израснал в дом, в който мантрата е «Забравил си да…» .“

Благодари му (не пропуска да го направи, колкото и да е притеснена) и иска от оператора номера на полицейски участък, намиращ се на четири хиляди километра от дома ѝ. Представя се и обяснява какъв е проблемът, като се старае да говори спокойно.

— Майка ми живее на Таненбаум Стрийт 298. Казва се Рут Скапели. Старша сестра е в Клиниката за травматични мозъчни увреждания в „Кайнър“. Получих имейл от нея, който ме навежда на мисълта, че…

Че е силно депресирана? Не. Може да не е достатъчно да накара ченгетата да отидат дотам. А и не това си мисли. Поема си дълбоко въздух.

— Който ме навежда на мисълта, че може би възнамерява да се самоубие.

Патрулка номер 54 спира пред къщата на Таненбаум Стрийт 298. Полицаи Амарилис Росарио и Джейсън Лавърти, известни като Туди и Мълдун, защото номерът на колата им е като в един позабравен полицейски сериал, слизат и застават пред вратата. Росарио позвънява. Никой не отваря, затова Лавърти силно потропва и след като отвътре не се чува нито звук, натиска дръжката и вратата се отваря. Споглеждат се. Кварталът е безопасен, но все пак е в града, където повечето хора си заключват вратите.

Росарио надниква в антрето:

— Госпожо Скапели? Аз съм полицай Росарио. Там ли сте?

Няма отговор.

Партньорът ѝ се включва:

— Аз съм полицай Лавърти, госпожо. Дъщеря ви се тревожи за вас. Добре ли сте?

Тишина. Лавърти вдига рамене и махва към вратата:

— Първо дамите.

Росарио влиза и машинално разкопчава кобура на служебното си оръжие. Навърти я следва. В дневната няма никого, но телевизорът работи, само че звукът е изключен.

— Туди, Туди, тази работа не ми харесва — промърморва Росарио. — Подушваш ли нещо?

Лавърти подушва — миризма на кръв. Идва от кухнята и двамата отиват право там. Рут Скапели лежи на пода до преобърнат стол. Ръцете ѝ са протегнати, сякаш се е опитала да омекоти падането. Виждат дълбоките разрези, които е направила — нагоре са дълги, почти до лактите, и къси през китките. Плочките са изпръскани с кръв, локва кръв се разпростира на масата, където Скапели е седяла, когато се е нарязала. Касапски нож от дървената поставка до тостера лежи на въртящия се поднос за храна в средата на масата, поставен с гротескна прилежност между солта, пипера и керамичния салфетник. Кръвта е тъмна, съсирена. Лавърти предполага, че жената е мъртва отпреди минимум дванайсет часа.