Стивън Кинг - Край на дежурството

„Не е на хубаво — мисли си Ходжис, — но може би не е толкова зле. Моля ти се, Боже, да не е прекалено зле. Ако поискам още десет години живот, няма да е прекалено, нали? А ако няма как, какво ще кажеш за пет?“

Уендъл Стамос е на около петдесет, с олисяваща глава, с широки рамене и със стройната фигура на професионален атлет, останал във форма след отказването от активно спортуване. Намръщено поглежда Ходжис и го кани да седне. Бил се подчинява.

— Много ли е зле?

— Да — признава доктор Стамос, сетне бърза да добави: — Но не е безнадеждно.

— Не увъртайте, говорете направо.

— Рак на панкреаса и се боя, че го установихме, ами… в доста напреднала фаза. Засегнат е и черният дроб.

Ходжис се мъчи да овладее силен и смайващ порив да се разсмее. Не, не само да се разсмее, а да отметне глава и да нададе пронизителен, нечовешки вик, нещо като тиролски йодлер, сякаш е шибаният дядо на Хайди. Навярно желанието е предизвикано от думите на Стамос „зле, но не е безнадеждно“. Това му припомня стар виц. Лекар казва на пациента си, че има добра и лоша новина — коя да му каже първо? „Давайте лошата“ — отговаря пациентът. „Ами, имате мозъчен тумор, който не може да бъде опериран.“ Пациентът започва да циври и пита каква ще е добрата новина, след като е научил такова нещо. Лекарят се привежда, загадъчно се усмихва и казва: „Чукам рецепционистката и е страхотна в леглото .“

— Искам да ви прегледа гастроентеролог, и то веднага. Още днес. Най-добрият в града е Хенри Ип, работи в „Кайнър“. Той ще ви насочи към добър онколог. Мисля, че ще ви назначат незабавна химиотерапия и лъчетерапия. Изтощително е за пациента, но е много по-леко, отколкото преди пет години…

— Достатъчно! — прекъсва го Ходжис. За щастие поривът да избухне в смях е преминал.

Стамос млъква и го гледа, лицето му е осветено от ярък лъч януарско слънце. „Ако не стане чудо — мисли си Ходжис, — това е последният януари, който ще видя. Леле!“

— Какви са шансовете? Говорете направо. В живота ми предстои да се случи нещо, което може да се окаже важно, така че искам да знам истината.

— Боя се, че не са добри — въздиша Стамос. — Проклетият рак на панкреаса е толкова потаен .

— Колко ми остава?

— С лечение? Вероятно година. Може би две. А и ремисията не е напълно изклю…

— Искам да си помисля — отново го прекъсва Ходжис.

— Чувал съм го много пъти, след като съм имал неприятното задължение да съобщя подобна новина, и винаги казвам на пациентите си онова, което ще кажа и на вас, Бил. Ако стоите на покрива на горяща сграда, появи се хеликоптер и пилотът спусне въжена стълба, ще кажете ли, че трябва да си помислите, преди да се изкачите по нея?

Ходжис се позамисля и желанието да се разсмее се завръща. Успява да го овладее, но не и усмивката си — широка и очарователна.

— Може и да кажа — отговаря, — ако в резервоара на хеликоптера са останали само няколко литра гориво.

Когато Рут Скапели беше на двайсет и три и още не беше започнала да изгражда твърдата черупка, в която се бе обвила години по-късно, имаше кратка и бурна връзка с един не дотам честен мъж, собственик на зала за боулинг. Тя забременя и роди дъщеря, която кръсти Синтия. Тогава живееше в Девънпорт, Айова, родния ѝ град, където учеше за медицинска сестра в университета „Каплан“. Изуми се, когато осъзна, че е майка, а изумлението ѝ нарасна при осъзнаването на факта, че бащата на Синтия е четирийсетгодишен шкембелия с татуировка „ОБИЧАЙ ДА ЖИВЕЕШ И ЖИВЕЙ ДА ОБИЧАШ“ на косматата си ръка. Ако ѝ беше предложил да се оженят (не че го направи), тя с потрес щеше да откаже. Леля ѝ Уанда ѝ помогна да отгледа детето.

Днес Синтия Скапели Робинсън живее в Сан Франциско, където има добър съпруг (без татуировки) и две деца, по-голямото от които е отличник-медалист в гимназията. Домът ѝ е уютен. Синтия се старае много, за да запази уюта, защото израсна в дома на леля си (тъкмо там майка ѝ бе започнала да изгражда защитната си черупка), където винаги беше студено и валяха обвинения, обикновено започващи със „Забравила си да…“ В емоционален план атмосферата беше близо до точката на замръзване и рядко достигаше седем градуса. Като ученичка в гимназията Синтия вече се обръщаше към майка си на малко име. Рут Скапели никога не възрази; всъщност изпита известно облекчение. Пропусна сватбата на дъщеря си заради професионален ангажимент, но прати подарък. Радиочасовник. Напоследък Синтия и майка ѝ се чуват по телефона веднъж-два пъти месечно и понякога си разменят имейли. „Джош се справя добре в училище, взеха го в отбора по футбол“ , последвано от кратък отговор: „Браво на него!“ Синтия никога не е чувствала липсата на майка си, защото нямаше какво да ѝ липсва.