Стивън Кинг - Край на дежурството

— Да, и аз. Всъщност искам някой от киберспецовете ви да я пусне и да прегледа игрите. Да провери има ли нещо необичайно.

— Добре — кима Пийт и се размърдва на стола, а Изи забелва очи. Ходжис няма как да е сигурен, но смята, че Пийт я е ритнал по глезена.

— Трябва да вървя — казва Ходжис и си изважда портфейла. — Вчера си пропуснах часа при лекаря. Не мога да отлагам повече.

— Ние ще платим — обажда се Изи. — След като ни донесохте толкова ценни улики, това е най-малкото, което можем да направим.

Холи пак измърморва нещо. Дори тренираното ухо на Ходжис не го различава, но той смята, че думата е била гадина.

На тротоара Холи нахлузва почти до ушите си демодирана, но очарователна карирана ловджийска шапка и пъха ръце в джобовете на палтото си. Не поглежда Ходжис, а тръгва към офиса на „Търси се“ на съседната улица. Колата на Ходжис е паркирана пред закусвалнята, но той забързва след партньорката си:

— Холи.

— Видя каква е. — Тя закрачва още по-бързо, без да го погледне.

Болката в корема му се връща и той се задъхва:

— Холи, чакай, не мога да вървя толкова бързо.

Обръща се към него и Ходжис с тревога вижда, че очите ѝ са пълни със сълзи.

— Случаят не е толкова елементарен! Изобщо не е! Но те ще заметат всичко под килима и дори няма да признаят истинската причина, която е следната: Пийт да се забавлява на купона по случай пенсионирането си, без това разследване да му виси на главата, както ти беше принуден да се пенсионираш, без да имаш възможност да хванеш Убиеца с мерцедеса, и още, защото не искат вестниците да превърнат този случай в сензация, обаче знаеш, че истината е друга и аз го знам, знам, че трябва да си вземеш резултатите от изследванията и искам да ги вземеш, защото се тревожа толкова много, но горките жени… Мисля… че не заслужават… да бъдат заметени под килима !

Най-сетне спира. Трепери като лист, сълзите вече замръзват по страните ѝ. Ходжис слага пръст под брадичката ѝ и вдига лицето ѝ, за да го погледне; и знае, че би се отдръпнала, ако някой друг се опита да я докосне така — да, дори Джером Робинсън, а тя го обича още от деня, в който двамата откриха програма с призрачни гласове, която Брейди беше инсталирал на компютъра на Оливия Трилони и която в крайна сметка я беше извадила от равновесие и я бе накарала да се самоубие.

— Холи, не сме приключили. Мисля, че е възможно едва да започваме.

Гледа го право в лицето. Още нещо, което не би направила с никой друг.

— Какво искаш да кажеш?

— Изникна нещо ново, което не исках да споделя с Пийт и Изи. Дори не знам какво, по дяволите, да мисля. Нямам време сега, но когато се върна от лекаря, ще ти разкажа всичко.

— Добре, става. Хайде, върви. И макар да не вярвам в Бог, ще се помоля резултатите от изследванията ти да са добри. Защото една молитва не вреди, нали?

— Не.

Прегръща я за миг — Холи не понася дългите прегръдки, и се отправя към колата си. Отново си спомня думите ѝ, че Брейди Хартсфийлд е бил архитект на самоубийствата. Чудесна дефиниция от жена, която пише поезия в свободното си време (не че Ходжис някога е виждал стиховете ѝ или има вероятност да ги прочете), но Брейди сигурно би я осмял, би я сметнал за неточна и непълна. Брейди би определил себе си като принц на самоубийствата.

Ходжис се качва в приуса, купен по настояване на Холи, и потегля към доктор Стамос. И той се моли мислено: „Нека е язва. Дори и кървища, която трябва да се оперира.“

Само язва.

Дано не е нещо по-лошо.

Този път не му се налага да чака пред кабинета. Макар да е подранил с пет минути и чакалнята да е пълна като в понеделник, Марли, рецепционистката-мажоретка, го кани да влезе, преди да е успял да седне.

Белинда Дженсън, медицинската сестра на Стамос, обикновено го поздравява с усмивка при годишните профилактични прегледи, но тази сутрин не се усмихва, а когато Ходжис се качва на кантара, си спомня, че тази година е позакъснял с профилактичния преглед. С четири месеца. Всъщност по-скоро с пет.

Стрелката на старомодния кантар се заковава на 75. Когато се пенсионира от полицията през две и девета, тежеше сто и четири килограма. Белинда му измерва кръвното, пъхва му нещо в ухото, за да му премери температурата, след това го завежда в кабинета на доктор Стамос в края на коридора. Почуква на вратата и когато лекарят казва „Влезте, моля“, веднага се отдалечава. По принцип е приказлива, все разказва за капризните си деца и претенциозния си съпруг, обаче днес почти не е обелила дума.