Стивън Кинг: Край на дежурството

— Залегни! — крещи Ходжис — Холи, залегни!

Не изчаква тя да се подчини, а се хвърля отгоре ѝ, за да я предпази. В дневната се вихри буря от летящи трески, счупено стъкло и парчета от камината. Препарирана глава лос пада от стената и тупва на пода. Едното стъклено око е пронизано от куршум и сякаш намига. Холи пищи. Половин дузина бутилки на бюфета експлодират, замирисва на бърбън и джин. Куршум улучва горящ пън в камината, разцепва го на две и от него изригват искри.

„Моля те, Боже, дано Брейди има само един пълнител — мисли си Ходжис. — И ако се цели ниско, нека улучи мен, а не Холи.“ Само че ако го улучи куршум с толкова голям калибър, ще прониже и Холи.

Стрелбата спира. Дали онзи презарежда, или е свършил патроните? На живо или „Меморекс“?

— Бил, махни се от мен, не мога да дишам.

— За сега не бива. Аз…

— Какво е това? Какъв е този шум? — сепва се тя, после си отговаря сама: — Идва някой!

Ушите на Ходжис са позаглъхнали от стрелбата, но след миг и той чува звука. Отначало си казва, че сигурно внукът на Търстън е пристигнал с моторна шейна и ще загине заради желанието си да е добър самарянин. А може и да не е той. Май двигателят не е на моторна шейна.

Ярките жълто-бели светлини, които нахлуват през счупените прозорци, напомнят прожектори на полицейски хеликоптер. Само че това не е хеликоптер.

Брейди зарежда в пушката резервния пълнител, когато чува приближаващите се ръмжене и тракане. Обръща се (раненото му рамо тупти като възпален зъб) тъкмо когато нещо грамадно се появява в края на черния път. Заслепяват го фарове. Сянката му се удължава, докато нещото (каквото и да е то) потегля към хижата и снегът захвърчава изпод тракащите гъсенични вериги. Не, това чудо не върви към хижата, а към него .

Той натиска спусъка и автоматът отново загърмява. След миг вижда, че „нещото“ е грамаден снегоход с яркооранжева кабина. Предното стъкло на машината се пръсва тъкмо когато някой бързо скача през отворената шофьорска врата, за да се спаси от куршумите.

Чудовището не спира. Брейди се опитва да побегне, обаче скъпите мокасини на Бабино се подхлъзват. Той се взира в приближаващите се фарове и размахва ръце, опитвайки се да запази равновесие, но не успява и пада по гръб. Оранжевото чудовище се извисява над него, пред очите му се върти гъсенична верига. Опитва се да я оттласне с мисълта си, както понякога преместваше предмети в стаята си, обаче сякаш се опитва да отблъсне с четка за зъби нападащ го лъв. Вдига ръка и понечва да изкрещи, но лявата верига на оранжевия снегомобил го прегазва и почти го разполовява.

Холи няма никакви съмнения кой е спасителят им и не се поколебава нито за миг. Тичешком прекосява антрето, чиито стени са надупчени от куршуми, изтичва навън и непрекъснато вика по име човека, който им се е притекъл на помощ. Джером става и се изтръсква от снега — изглежда като поръсен с пудра захар. Тя едновременно плаче и се смее, когато се хвърля в прегръдките му:

— Как разбра? Как разбра, че трябва да дойдеш?

— Заслугата не е моя, а на Барбара. Обадих ѝ се да ѝ кажа, че се прибирам, но тя ми нареди да ви последвам, защото иначе Брейди щял да ви убие… само че тя го нарече Гласа. Беше почти откачила.

Залитайки, Ходжис бавно върви към тях, и вече е достатъчно близо да чуе думите на младежа; спомня си как Барбара беше казала на Холи, че частица от гласа, подтикващ я да се самоубие, още е в съзнанието ѝ. Бе го описала като слузеста следа. Той вече знае какво е имала предвид, защото поне за момента в главата му също се стрелкат отвратителни чужди мисли. Може би Барбара е имала достатъчно силна връзка да разбере, че Брейди се е спотаил в хижата и чака.

Може да е била само женска интуиция. Ходжис е старомоден и вярва в тези неща.

— Джером! — Гласът му е като дрезгаво грачене. — Приятелю! — Краката му се подкосяват.

Джером се освобождава от вкопчената в него Холи и подхваща Ходжис, преди да е паднал:

— Добре ли си? Така де… Знам, че не си добре, но ранен ли си?

— Не. — Ходжис прегръща Холи през раменете. — Трябваше да се досетя, че ще дойдеш. Обещанията и на двама ви не струват пукната пара.

— Не биваше да разделим групата преди последния концерт, нали? — шегува се Джером. — Да влезем в…

Отляво се чува звук, сякаш издаван от животно, гърлен стон, който не може да се превърне в думи.

Ходжис е като пребит, но въпреки това тръгва към звука. Защото… Ами защото така.