Стивън Кинг - Край на дежурството

Кани се пак да изрита горката Холи. За да му отвлече вниманието, Ходжис казва:

— Да те питам за една медицинска сестра, Сейди Макдоналд. Ти ли я подтикна към самоубийство? Ти беше, нали? Сейди беше първата ти жертва.

Брейди доволно се ухилва и изважда на показ скъпите коронки на Бабино.

— Беше лесно. Винаги е лесно, щом се вмъкнеш в някого и започнеш да дърпаш конците.

— Как го правиш, Брейди? Как се промъкваш? Как се добра до игрите от „Сънрайз Сълюшънс“ и как ги пренастрои? Ами уебсайта? Как го направи?

— Чел си прекалено много криминалета, в които хитрият частен детектив кара лудия убиец да говори, докато дойде подкрепление, или докато му отвлече вниманието, за да се сборичка с него и да му вземе оръжието — смее се Брейди. — Не мисля, че ще дойде подкрепление, а като те гледам, и бебе не можеш да пребориш. Освен това вече знаеш повечето факти. Иначе нямаше да си тук. Фреди се е разприказвала и — с риск да прозвуча като анимационния злодей Снидли Уиплаш — ще си плати за това. Най-после.

— Тя твърди, че не е създала уебсайта.

— Не е, защото не ми беше необходима за тази цел. Направих го съвсем сам, в кабинета на Бабино, на неговия лаптоп. По време на поредното ми бягство от стая 217 — да, бягах, вселявайки се в други хора.

— Ами…

— Млъквай. Виждаш ли масичката до теб, детектив Ходжис?

От черешово дърво е като бюфета и изглежда скъпа, но по нея има избелели кръгове от чаши, които хората са слагали отгоре ѝ без подложки. Лекарите, притежаващи хижата, може да са стриктни в операционната, но тук са мърлячи. На масичката сега са дистанционното за телевизора и керамичният череп, пълен с моливи.

— Отвори чекмеджето.

Ходжис се подчинява. Вътре има розова игра „Заппит“, оставена върху старо списание с телевизионната програма и с Хю Лори на корицата.

— Извади я играта и я включи.

— Няма!

— Както искаш. Тогава ще се позанимая с госпожица Гибни. — Брейди насочва дулото към тила на Холи. — Като включа на автоматична стрелба, това чудо ще ѝ откъсне главата. Дали ще отхвръкне в камината? Да проверим.

— Добре — предава се Ходжис. — Добре, добре, добре.

Взема играта и натиска бутона за включване. Появява се началната графика; буквата Z изпълва екрана. Следва надпис, който го подканва да прокара пръст по екранчето, за да получи достъп до игрите. Прави го, без да чака Брейди да му заповяда. По лицето му се стича пот. Счупената му китка пулсира от болка.

— Виждаш ли иконката на „Вирче с рибки“?

— Да.

Не иска да отвори „Вирче с рибки“, но алтернативата е да се превива от болка в корема и в китката и да види как откосът от автоматичното оръжие откъсва главата на Холи. Не, няма да го допусне. А и е чел, че човек не може да бъде хипнотизиран против волята си. Да, играта на Дайна почти го приспа, но тогава не знаеше какво става. Сега знае. Ами ако се престори на хипнотизиран, може би… може би…

— Сигурен съм, че упражнението вече ти е познато — подсмихва се Брейди. Очите му блестят като на момче, което се кани да подпали паяжина, за да види какво ще направи паякът: дали ще се опита да избяга, или ще изгори? — Докосни иконката. Рибките ще плуват, музиката ще свири. Докосвай розовите риби и събирай цифрите. За да спечелиш, трябва да изкараш сто и двайсет точки за сто и двайсет секунди. Ако успееш, няма да убия госпожица Гибни. В противен случай ще проверим как действа това чудесно автоматично оръжие. Веднъж унищожи наведнъж няколко бетонни блокчета, струпани едно върху друго, така че си представи какво ще направи с приятелката ти.

— Дори да изкарам пет хиляди точки, пак ще я убиеш! Изобщо не ти вярвам.

Сините очи Бабино се разширяват, все едно е дълбоко засегнат от несправедливото обвинение.

— А трябва! Всичко, което съм сега, дължа на тъпачката, просната пред мен! Най-малкото, което мога да направя, е да ѝ пощадя живота. Стига да не е получила мозъчен кръвоизлив и вече да не е пътничка. А ти престани да увърташ, за да печелиш време. Пусни играта. Сто и двайсетте секунди започват да текат, щом докоснеш иконката.

Ходжис няма избор и се подчинява. Екранът побелява. После проблясва в синьо толкова ярко, че той присвива очи; ето ги и рибките — плуват напред-назад, нагоре-надолу, една над друга, към повърхността на „вирчето“ се издигат сребристи мехурчета. Зазвучава песента: „Край морето, край морето, край красивото море…“

Не е само песента. В нея са преплетени думи. В сините проблясъци също има думи.