Стивън Кинг - Край на дежурството

— Минаха десет секунди — напомня му Брейди. — Тик-так, тик-так.

Ходжис докосва една розова рибка, но тя му се изплъзва. При всяко докосване на екранчето болката в счупената му китка се усилва, но е несравнима с другата, пронизваща го от чатала до гърлото. Хваща рибка на третия опит и тя се превръща в петица.

— Пет! — извиква.

— Само пет точки за двайсет секунди? Съсредоточи се, детектив.

Ходжис докосва рибките по-бързо, очите му се движат наляво-надясно, нагоре-надолу. Вече не ги присвива при проблясъците, защото са привикнали с ярката светлина. Освен това сега му е по-лесно. Рибките вече изглеждат по-големи и са малко по-бавни. Музиката е приглушена, някак по-плътна. „Край морето, край морето, край красивото море…“

Брейди ли приглася на мелодията? На живо ли е или „Меморекс“ 32 32 „На живо ли е или «Меморекс»“ — така гласи рекламата на „Меморекс“ — компания, основана през 1961 в Силициевата долина. Днес „Меморекс“ е марка за потребителска електроника и аксесоари. — Б.пр. ? Ходжис няма време да мисли за това… Tempus fugit.

Хваща рибка-седмица, после четворка, после — джакпот! — една се превръща в числото дванайсет. Казва:

— Вече имам двайсет и седем точки.

Но дали е така? В главата му е пълна каша.

Брейди не потвърждава, само го информира:

— Остават осемдесет секунди.

Сега гласът му отеква, като че ли идва от далечния край на дълъг коридор. Междувременно с Ходжис се случва нещо прекрасно: болката в корема му започва да отшумява.

„Леле, това си е цяло откритие и е редно Американската лекарска асоциация да бъде информирана“ — казва си.

Хваща още една рибка. Става на двойка. Лошо, но пък има много други. Много, много други.

После започва да усеща нещо странно — пръсти, които ровят в главата му. Не, не си въобразява. Някой прониква в него. „Беше лесно — каза Брейди за сестра Макдоналд. — Винаги е лесно, щом се вмъкнеш в някого и започнеш да дърпаш конците.“

А щом Брейди задърпа неговите конци?

„Ще се прехвърли в мен, както се е прехвърлил в Бабино — казва си Ходжис. Сега мислите му са като гласа и като песента — идват от другия край на дълъг коридор. В дъното е вратата на стая 217 и е отворена. — Защо му е да го прави? Защо да влиза в тяло, което се е превърнало във фабрика за ракови клетки. Защото иска аз да убия Холи. Не с пистолета обаче, няма да ми позволи. Ще я удуши с моите ръце, въпреки счупената ми китка. После ще ме остави да се пека в ада на угризенията.“

— Ставаш все по-добър, детектив Ходжис, а и разполагаш с цяла минута. Отпусни се и продължавай. По-лесно е, щом се отпуснеш.

Гласът вече не ехти по коридор, а идва от далечна галактика, въпреки че Брейди стои точно пред Ходжис. Навежда и нетърпеливо се втренчва в лицето на бившия детектив. Само че помежду им плуват рибки. Розовки, синички, червенички. Защото Ходжис е във „Вирче с рибки“. Само че вирчето всъщност е аквариум и той е рибката. Скоро ще го изядат. И то жив.

— Хайде, Били, хващай розови рибки!

„Не бива да го пусна в мен — мисли Ходжис, — но и не мога да му попреча.“

Докосва розова рибка, която се превръща в деветка, и той вече не усеща пръсти, а друго съзнание, изливащо се в неговото. Опитва се да се съпротивлява и знае, че ще загуби битката. Личността, която прониква в него, притежава невероятна мощ.

„Ще се удавя. Ще се удавя във «Вирче с рибки». В Брейди Хартсфийлд.“

„Край морето, край морето, край красивото м…“

Някъде наблизо се счупва стъкло, дрънченето е последвано от ликуващи момчешки гласове: „Това е ХОУМРЪН!“

Изненадващият звук прекъсва връзката между умовете на Ходжис и Хартсфийлд. Ходжис се свлича на креслото и вдига глава, Брейди рязко се обръща, ококорва се и зяпва от изненада. Револверът, затъкнат отзад на колана му (всъщност е затъкнато само късото дуло, барабанът пречи оръжието да бъде напъхано по-навътре), тупва върху мечата кожа.

Ходжис не се колебае. Хвърля играта в огъня. Брейди се обръща и изкрещява:

— Не! — Вдига автоматичната пушка. — Не смей да…

Ходжис грабва първото, което успява да сграбчи — не револвера, а поставката за писалки. Лявата му ръка не е пострадала, а и разстоянието е малко. Запраща керамичния череп в лицето, което Брейди е откраднал от Бабино, и улучва право в целта. Керамичният череп се счупва. Брейди изкрещява (от болка, да, но най-вече от изненада) и от носа му шурва кръв. Опитва се да се прицели, обаче старият ДВО вдига крака (болката става още по-нетърпима, сякаш рогата на разярения бик се забиват още по-дълбоко в корема му) и го изритва в гърдите. Онзи полита назад, за миг запазва равновесие, после се спъва във възглавничка и се просва на мечата кожа.