Стивън Кинг - Край на дежурството

Ходжис се опитва да стане от креслото, но не успява, само събаря помощната масичка. Отпуска се на колене, а Брейди сяда и хваща пушката. Преди да се прицели в най-злия си враг, проехтява изстрел и той отново изкрещява, този път само от болка. Невярващо се взира в рамото си — през дупката в ризата му шурти кръв.

Холи седи на пода. Над лявата ѝ вежда има грозна цицина — почти на същото място като цицината на челото на Фреди. Лявото ѝ око е кървясало, но другото не е засегнато от удара. Тя държи револвера с две ръце.

— Стреляй пак! — изкрещява Ходжис. — Стреляй пак, Холи!

Залитайки, Брейди се изправя (с едната си ръка притиска раната на рамото си, с другата държи пушката) и Холи стреля отново. Не улучва, куршумът рикошира в камината.

— Престани! — крясва Брейди и се привежда, същевременно се опитва да се прицели. — Престани, гади…

Холи стреля трети път. Хартсфийлд изскимтява. Ходжис не е сигурен дали го е улучила отново, но със сигурност куршумът е одраскал рамото му.

Изправя се и се опитва да се нахвърли върху ненормалника, който напразно се опитва да вдигне автоматичната пушка.

— Пречиш ми, Бил — вика Холи. — Между нас си!

Ходжис коленичи и навежда глава. Брейди се обръща и побягва. Револверът изгърмява. От рамката на вратата на трийсетина сантиметра вдясно от Хартсфийлд политат трески, но той се изплъзва. Външната врата се отваря, в дневната прониква леден въздух и пламъците в камината подхващат бърз танц.

— Не го улучих! — отчаяно се провиква Холи. — Аз съм безполезна глупачка! Некадърница! — Пуска револвера и се зашлевя.

Преди да повтори, Ходжис хваща ръката ѝ и коленичи до нея.

— Простреля го поне веднъж, може би два пъти. Ти си причината да сме живи.

Но докога? Брейди избяга с пушката, може би има един-два резервни пълнителя. Освен това Ходжис знае на какво е способна пушката SCAR 17S. Виждал е как подобен автомат — HK 416 — разрушава бетонна стена. С Пийт се упражняваха на частно стрелбище в пущинаците на окръг Виктория, а на връщане се майтапиха как HK трябва да се въведе на въоръжение в полицията.

— Какво ще правим? — прошепва Холи. — Какво ще правим сега?

Ходжис вдига револвера и завърта барабана. Останали са два патрона, а и револверът е само за стрелба от близко разстояние. В най-добрия случай Холи има сътресение на мозъка, а той е почти неспособен да се движи. Горчивата истина е, че късметът им се усмихна, но го изпуснаха.

Прегръща я и признава:

— Не знам.

— Дали да не се скрием някъде в хижата?

— Няма да ни помогне — възразява той, без да обясни откъде знае, и се радва, че тя не започва да го разпитва. Знае, защото в съзнанието му е останало мъничко от Брейди. Вероятно няма да е задълго, но сега служи като маяк, който ще е ориентир за Хартсфийлд.

Залитайки, Брейди гази в дълбокия сняг, шейсет и три годишното сърце на Бабино блъска в гърдите му. В устата си усеща метален вкус, болката в рамото му е пареща, в главата му непрекъснато се върти една и съща мисъл: „Тази гадина, тази мръсна подмолна гадина, защо не я убих, докато можех?“

И вярната „Заппит Зиро“ отиде на кино, а той не разполага с друга. Вече няма как да прониква в съзнанията на хлапетата, които са включили своите модифицирани игри. Стои запъхтян пред „Рога и копита“, без палто е и усилващият се вятър го пронизва. Ключовете от колата на Зет Бой са в джоба му заедно с още един пълнител за автомата, но за какво са му? Трошката ще предаде богу дух още при изкачването на първия хълм.

„Трябва да ги очистя — мисли си, — и то не само за да си отмъстя. Джипът, с който пристигнаха, е единственият начин да се махна оттук, а ключовете сигурно са или в дъртия ДВО, или в гадината.“ Възможно е да са на таблото на експедишъна, обаче не може да рискува.

А и ако избяга, няма как да убие бившия детектив и приятелката му.

Знае какво да направи, затова превключва пушката на пълен автоматичен режим. Подпира приклада на здравото си рамо и започва да стреля в дневната, където остави враговете си.

Проблясъците от изстрелите прорязват мрака и падащият сняг се превръща в поредица от фотографии, заснети със светкавица. Трясъкът на автомата е оглушителен. Прозорците се пръсват навътре, летвите от обкова на къщата се разлитат като подплашени прилепи. Вратата, която е останала открехната след бягството на Брейди, се затваря, отскача и пак се отваря. Лицето на Бабино е изкривено в гримаса, изразяваща и радост, и омраза — чувства, типични за Брейди Хартсфийлд, — и той не чува нито приближаващото се ръмжене на двигател, нито тракането на метални гъсенични вериги.