Стивън Кинг - Край на дежурството

Очите на Бабино се ококорват:

— Наистина ли те боли, или симулираш? Съдейки по това колко си отслабнал, заключавам, че не се преструваш. Какво става с теб, детектив Ходжис? Какво ти е?

— Имам рак. На панкреаса.

— Леле, лоша работа. Дори Супермен не може да се справи с това. Обаче горе главата, може да съкратя страданията ти.

— Прави каквото искаш с мен. Но нея остави на мира.

Брейди любопитно се взира в жената на пода:

— Да не би това да е хубавицата, която размаза предишната ми глава? — Фразата му се струва забавна и той се разсмива.

— Не. — Светът се е превърнал в обектив на камера, която се приближава и се отдалечава с всеки удар на блъскащото му, поддържано от пейсмейкър сърце. — Холи Гибни те халоса. Тя се върна при родителите си в Охайо. Тази е Кара Уилсън, асистентката ми. — Името му хрумва спонтанно и го изрича без капка колебание.

— Асистентка, която решава да те придружи на самоубийствена мисия? Малко ми е трудно да го повярвам.

— Обещах ѝ премия. Парите ѝ трябват.

— А къде, ако мога да попитам, е негрото-косач?

Ходжис обмисля за кратко дали да не каже истината — Джером е в града, знае, че Брейди вероятно е в ловния лагер и скоро ще съобщи тази информация на полицията, ако вече не го е сторил. Но дали това ще спре лудия? Разбира се, че няма.

— Джером е доброволец в Аризона. Строи къщи за бедните.

— Колко благородно! Надявах се да е с теб. Тежко ли пострада сестра му?

— Само кракът ѝ е счупен. Ще се оправи за нула време.

— Жалко.

— Беше само тестови обект за теб, нали?

— Тя получи една от оригиналните игри „Заппит“, да. Бяха дванайсет. Като дванайсетте апостоли, тръгнали да разпространяват Божието слово. Седни на креслото пред телевизора, детектив Ходжис.

— Не, благодаря. Само в понеделник дават любимите ми програми.

Брейди се усмихва любезно:

— Сядай.

Ходжис се подчинява, като се подпира със здравата си ръка на масичката до креслото. Сядането е агония, но после болката понамалява. Телевизорът е изключен, обаче той се взира в екрана и пита:

— Къде е камерата?

— Над табелите при разклона. Не се упреквай, че не я видя. Беше покрита със сняг. Подаваше се само обективът, а и тогава ти вече бе изключил фаровете.

— Останало ли е в теб нещо от Бабино?

Брейди свива рамене.

— Отделни частици. От време на време се обажда някоя, която още го смята за жив. Скоро ще престане.

— Божичко! — мърмори Ходжис.

Брейди коленичи. Дулото на автомата още е насочено към детектива. Обръща яката на палтото на Холи и разглежда етикета.

— Х. Гибни — чете на глас. — Написано е с неизтриваемо мастило, което не изчезва при прането. Харесвам хора, които си пазят вещите.

Ходжис стиска клепачи. Болката е много силна, би дал всичко да престане и той да предотврати онова, което ще се случи. Обаче отваря очи и се насилва да погледне Брейди, защото играта се играе до край.

— Имам много неща за вършене през следващите четирийсет и осем или седемдесет и два часа, детектив Ходжис, но ще отложа всичко, за да се разправя с теб. Чувстваш ли се специален? Би трябвало. Дължа ти толкова много, задето ме прецака.

— Не забравяй, че ти дойде при мен . Ти ме предизвика с онова тъпо, самохвално писмо.

Лицето на Бабино — лице на застаряващ актьор, играещ характерни роли — помръква.

— Предполагам, че си прав, но виж кой победи , детектив Ходжис.

— Ако победа е да накараш няколко тъпи хлапета с размътени мозъци да се самоубият, да, печелиш. Аз обаче съм на друго мнение.

— Това е контрол ! Упражнявам контрол ! Опита се да ме спреш и не можа! И тя не може! — Брейди изритва Холи. Лицето ѝ е пепеляво, затворените ѝ очи са хлътнали в очните кухини. — Благодарение на нея станах гениален! По-гениален отпреди.

— Тогава престани да я риташ ! — извиква Ходжис.

От вълнението и гнева на Брейди лицето на Бабино пламва. Ръцете му стискат пушката. Поема си дъх, за да се успокои, после още веднъж. И се усмихва.

— Госпожица Гибни ти е слабост, а? — Рита я пак, този път в бедрото. — Чукаш ли я? Не е красавица, обаче човек на твоята възраст не може да подбира. Знаеш ли какво казвахме навремето? Омотай ѝ главата с националния флаг и чукай за чест и слава.

Пак рита Холи и се озъбва — гримаса, минаваща за усмивка.

— Питаше ме дали съм чукал майка ми, помниш ли? Влачеше се при мен в болницата и всеки път ме питаше дали съм чукал единствения човек, на когото някога му е пукало за мен. Разправяше колко секси изглеждала и питаше дали е била мръсница. Питаше ме дали се преструвам. Надяваше се, че страдам. А аз бях принуден да те слушам.