Стивън Кинг - Край на дежурството

„Напиках се в гащите — мисли си. — Напиках се като детенце.“

Щом болката понамалява, той свива крака и се опитва да стане, обаче не успява. Мокрото му бельо вече се вледенява. Струва му се, че пенисът му се спаружва, за да не докосва студеното място. Хваща се за един надвиснал клон и отново се опитва да стане. Клонът се прекършва и той глуповато се взира в него, чувствайки се като анимационен герой (например Уили Койота), после го хвърля настрана. Някой го хваща под мишницата.

Толкова се изненадва, че едва не изкрещява. После чува шепота на Холи:

— Ставай, Бил. Опалянка!

С нейна помощ най-сетне успява да се изправи. Светлините са близо, на не повече от четирийсет метра отвъд боровете. Той вижда заскрежената коса на Холи и пламналите ѝ страни. Внезапно се връща в миналото, в кабинета на Андрю Халидей, търгуващ с редки книги. Спомня си как с Холи и Джером откриха Халидей мъртъв на пода. Той, Ходжис, беше наредил на помощниците си да стоят настрана, обаче…

— Холи, ако ти заповядам да се върнеш, ще се подчиниш ли?

— Не! — Тя шепне. И двамата шепнат. — Вероятно ще се наложи да го застреляш, а сам не можеш да стигнеш дотам.

— Ти ще си ми подкреплението. Застраховката ми. — Усеща, че е плувнал в пот. Слава богу, че палтото му е дълго. Не иска Холи да разбере, че се е напикал.

— Джером е застраховката — поправя го тя. — Аз съм ти партньорка. Затова ме доведе, независимо дали го осъзнаваш. А и това искам. Открай време искам само това. Хайде, тръгвай. Хвани се за мен. Да приключим веднъж завинаги тази история.

Движат се бавно сред дърветата, вече наближават хижата. „Не е за вярване, че тази крехка жена може да е толкова силна опора“ — казва си Ходжис. Спират, преди да излязат на поляната около къщата. Свети в две стаи. Съдейки по приглушената светлина от по-близката до тях, Ходжис решава, че това е кухнята. Там е включена само една лампа — вероятно тази над печката. Светлината от другия прозорец ту се усилва, ту намалява — навярно е от пламъците в камина.

— Тръгваме натам — прошепва — и действаме като командоси по време на нощна акция. Тоест ще пълзим.

— Ще можеш ли?

— Да. Може да е по-лесно от ходенето. Виждаш ли полилея?

— Да. Изглежда направен от кости. Отврат.

— Това е дневната и вероятно онзи е там. Ако не е, ще чакаме да се появи. Видя ли, че държи „Заппит“, ще го застрелям. Без „Горе ръцете“, без „Легни с ръце зад гърба“. Нещо против?

— Нищо.

Коленичат и запълзяват. Ходжис оставя пистолета в джоба на палтото си, за да не се намокри от снега.

— Бил. — Шепотът ѝ едва се чува от усилващия се вятър.

Обръща се да я погледне. Подава му едната си ръкавица.

— Малка ми е — отказва той и се сеща за думите на адвокат Джони Кокран: „Щом ръкавицата не става, сама по себе си го оправдава“ 31 31 По време на процеса срещу О. Дж. Симпсън прокурорът нарежда на заподозрения да пробва окървавена ръкавица, открита на местопрестъплението. Ръкавицата му е малка и защитникът изтъква този факт като доказателство за невинност, използвайки въпросната фраза. — Б.пр. . Странно какви неща минават през съзнанието на човек в подобни моменти. Само че тъкмо такъв момент май не е имал.

— Сложи я — шепне Холи. — За да стреляш, ръката ти трябва да е топла.

Права е и той почти успява да я нахлузи. Не покрива цялата му ръка, само пръстите, но те са важните.

Пълзят, Ходжис — малко по-напред. Болката още е силна, но след като не е на крака, стрелата в корема му тлее, вместо да гори.

„Трябва да си пазя силите — мисли си той. — Колкото да гръмна онзи.“

Разстоянието до прозореца на дневната е петнайсетина метра и на половината път непокритата му ръка вече е напълно безчувствена. Не може да повярва, че е довел тук, на километри от всякаква помощ, най-добрата си приятелка, че е изложил на риск живота ѝ и че пълзят в снега като деца, които си играят на войници. В „Хилтън“ аргументите му изглеждаха смислени и логични. Вече не.

Поглежда наляво към малибуто на Ал Библиотеката, затрупано от снега. Поглежда надясно и вижда покрита със сняг камара дърва за огрев. Поглежда пак прозореца на дневната, после рязко завърта глава към камарата дърва — алармата в главата му прозвучава с малко закъснение.

В снега има следи. Нямаше как да ги види от края на гората, но сега личат съвсем ясно. Водят от задната врата на къщата към дървата за огрев. „Излязъл е през задната врата — казва си. — Затова в кухнята свети. Трябваше да се сетя. Щях, ако не бях толкова зле.“