Стивън Кинг - Край на дежурството

Бърка в джоба си за пистолета, обаче заради тясната ръкавица му е трудно да го напипа и когато най-сетне го хваща и се опитва да го извади, оръжието се заклещва. Иззад камарата дърва се надига тъмна сянка — не, не е сянка, а човек, който с четири подскока изминава петнайсетте метра помежду им. Прилича на извънземен във филм на ужасите — без лице, само с кръгли, изпъкнали очи.

— Холи, пази се!

Тя вдига глава точно когато прикладът на автомата се насочва към главата ѝ. Чува се противно изпукване и тя пада в снега по корем с разперени ръце: марионетка с прерязани конци. Когато онзи отново замахва с приклада, Ходжис най-сетне изважда пистолета от джоба си. Усеща и чува как китката му се чупи, вижда как пистолетът пада в дълбока снежна пряспа.

Все още на колене, поглежда нагоре и вижда висок мъж — много по-висок от Брейди — изправен пред неподвижната Холи. Носи маска, покриваща цялото му лице, и очила за нощно виждане.

„Гледал ни е как излизаме от гората — казва си. — Може дори да ни е наблюдавал в гората, докато нахлузвах ръкавицата на Холи.“

— Здравей, детектив Ходжис. — Човекът с маската говори на „ти“, явно няма време за учтивости.

Ходжис не отговаря. Пита се дали Холи е жива и ако е, дали някога ще се оправи след ужасния удар. Глупости! Брейди няма да ѝ даде възможност да се оправи.

— Идваш с мен вътре — заповядва Брейди. — Въпросът е дали да вземем госпожицата, или да я оставим тук, докато се превърне в ледена висулка. — После, сякаш е прочел мислите на Ходжис (според детектива може и да ги чете), добавя: — Още е жива, поне засега. Виждам, че диша. Но докога ли след такъв удар?

— Аз ще я нося — казва Ходжис и ще го направи. Колкото и да го боли.

— Добре — кима Брейди, без да се замисли.

Тъкмо това е очаквал. Винаги е крачка напред. И кой е виновникът?

„Аз. Само аз. Така става, като пак се правя на Самотния рейнджър… но какво друго можех да сторя? Кой би ми повярвал?“

— Вдигни я — заповядва Брейди. — Да видим можеш ли. Понеже ми се струваш поизнемощял.

Ходжис пъха ръце под Холи. В гората не можа да стане на крака, след като падна, но сега събира последните си сили и изтласква нагоре отпуснатото ѝ тяло, сякаш е щанга. Залита, за малко не пада, но успява да запази равновесие. Горящата стрела я няма, изпепелена е от горския пожар, който е отприщила в него. Притиска Холи до гърдите си.

— Браво на теб. — Гласът на Брейди изразява искрено възхищение. — Сега да видим можеш ли да стигнеш до къщата.

Някак си Ходжис успява.

Високите пламъци в камината разпръскват унасяща топлина. Ходжис се бори да си поеме дъх, снегът по взетата назаем шапка се топи и струите се стичат по лицето му. Успява да стигне до средата на помещението и се свлича на колене, придържайки врата на Холи в свивката на лакътя си, защото счупената китка се е подула като наденица и ръката му е станала безполезна. Главата ѝ не се удря в дървения под, което е добре. Стига ѝ жестокият удар от приклада.

Брейди си сваля палтото, очилата за нощно виждане и маската. Лицето е на Бабино, побелялата коса (сега нетипично разчорлена) — също, но това е Брейди Хартсфийлд. Ходжис вече не се съмнява.

— Има ли оръжие?

— Не.

Човекът с лицето на Феликс Бабино се усмихва:

— Ето какво ще направя, Бил. Ще ѝ претърся джобовете и ако намеря оръжие, ще ѝ гръмна кльощавия задник. Какво ще кажеш?

— 38-калибров револвер — предава се Ходжис. — Деснячка е, така че ако го носи, сигурно е в десния джоб на палтото ѝ.

Брейди се навежда, но продължава да държи Ходжис на прицел — пръстът му е на спусъка, притиска приклада до гърдите си. Намира револвера, оглежда го, после го затъква в колана си. Въпреки болката и отчаянието на Ходжис му става смешно. Онзи сигурно е гледал стотици телевизионни сериали и екшъни, в които отракани типове затъкват револверите в коланите си, но в реалния живот това е възможно само с автоматичните оръжия, понеже са плоски.

От гърлото на Холи се изтръгва хъркащ звук. За миг единият ѝ крак спастично потрепва.

— А ти? — пита Брейди. — Имаш ли друго оръжие? Прословутият прикрепен към глезена пистолет, а?

Ходжис поклаща глава.

— Защо не си запретнеш крачола? Направи ми това удоволствие.

Ходжис се подчинява, разкривайки само подгизналите си обувки и мокрите си чорапи.

— Отлично. Сега си съблечи палтото и го хвърли на дивана.

Детективът се разкопчава и успява да се сдържи, докато сваля дрехата, обаче като я хвърля на канапето, сякаш рог на побеснял бик го разпаря от чатала до сърцето и той изстенва.