Стивън Кинг - Край на дежурството

— Да, да, добре съм — лъже Ходжис. — Кракът ми се схвана от шофирането. Ще се върна за шапката, да знаете. „Ако имам късмет“ — добавя наум.

— Забави се — промърморва Холи. — Дано си измислил правдоподобна история.

— Връчване на призовка. — Не е нужно да обяснява повече; ползвали са историята с призовката и преди. Всички обичат да помагат, стига призовката да не е за тях. — Кой се обади? — Мисли си, че може да е бил Джером да провери как са.

— Изи Джейнс. Има още два инцидента — опит за самоубийство и самоубийство. Едно момиче скочило от втория етаж и имало счупвания. Момче пък се обесило в килера. Оставило бележка на възглавницата си. Само една дума — Бет — и сърце, разбито на парчета.

Фордът започва да буксува, когато Ходжис го включва на скорост и излиза на шосето. Налага се да кара на къси светлини. Дългите превръщат падащия сняг в бляскава бяла стена.

— Няма как, ще действаме сами — продължава Холи. — Ако е Брейди, никой няма да ни повярва. Ще се преструва на Бабино и ще разкаже колко се бил изплашил, затова избягал.

— И дори не се обадил в полицията, след като Ал Библиотеката застрелял жена му? — повдига вежда Ходжис. — Съмнявам се, че му повярват.

— Може и да мине. Ами ако се пресели в друг човек? Щом може да проникне в Бабино, значи е способен да се прехвърли и в някой друг. Да, налага се да действаме сами дори да ни арестуват за убийство. Смяташ ли, че ще ни арестуват, Бил? Смяташ ли? Смяташ ли? Смяташ ли?

— После ще му мислим.

— Не съм сигурна, че мога да застрелям някого. Дори да е Брейди Хартсфийлд, ако прилича на друг човек…

— После ще му мислим — повтаря той.

— Добре. Откъде взе тази шапка?

— Размених я за моята.

— Помпонът е нелеп, но сигурно шапката топли.

— Искаш ли я?

— Не. Обаче…

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— С ласкателства няма да стигнеш далеч.

— Иронизираш ме. Добре. Кога ще стигнем?

— Според господата в сервиза ще караме шест километра по шосето, после по черен път.

Мълчат пет минути, колата продължава да пълзи сред падащия сняг. „А истинската буря още не се е разразила“ — напомня си Ходжис.

— Бил?

— Какво сега?

— Нямаш ботуши, а на мен ми свършиха никотиновите дъвки.

— Защо не си запалиш един джойнт? Пуши си, само гледай да не пропуснем двата стълба вляво. Според мен скоро ще ги стигнем.

Тя не си пали джойнт; изпъва се на седалката и гледа наляво. Фордът отново започва да буксува, задницата поднася, но Холи сякаш не забелязва. Минута по-късно пита:

— Тези ли са?

Тези са. Изринатият сняг почти ги е скрил, стърчат само петдесетина сантиметра, но яркочервеният им цвят е като маяк. Ходжис за миг удря спирачки, после завива така, че предницата на форда да е към стената от изринат сняг. Подвиква на Холи същото, което понякога казваше на дъщеря си, когато я качваше на въртележката в увеселителния парк „Лейкуд“:

— Стискай си здраво изкуствените зъби.

Съдружничката му, която винаги приема нещата буквално, отговаря, че не е със зъбни протези, но все пак се подпира с ръка на таблото.

Ходжис натиска леко газта и колата се врязва в пряспата. Очаква да чуе глух удар, обаче това не се случва; да, снегът още не се е слегнал и втвърдил. Разлетява се встрани и полепва по предното стъкло; за миг Ходжис шофира на сляпо. Пуска чистачките на максимална скорост и след секунди вижда, че се движат по еднолентов черен път, бързо покриващ се с бяла пелена. От време на време от надвисналите клони се чува пуф! — натрупаният по тях сняг пада на пътя. Няма следи от автомобилни гуми, но това не е повод за успокоение. Ако ги е имало, снегът вече ги е заличил.

Ходжис изключва фаровете и бавно, много бавно продължава напред. Пътят изглежда безкраен — спуска се, пак се изкачва и отново се спуска, — но накрая стигат до разклона. Не се налага Ходжис да слезе, за да прочете надписите на табелите — през снежната завеса и между дърветата вляво вижда слаба светлинка. Това е ловната хижа и там има някой. Той завива надясно.

И двамата не поглеждат нагоре и не виждат видеокамерата, но тя ги вижда.

Докато фордът, шофиран от Ходжис, си пробива път през стената от сняг край пътя, Брейди седи пред телевизора; носи зимното палто и ботушите на Бабино. Не си е сложил ръкавици, защото може да му се наложи да стреля с автоматичната пушка, но на коленете му лежи черна маска за ски като онези, които използват командосите. Когато настъпи моментът, ще я нахлузи, за да скрие лицето и побелялата коса на Бабино. Без да откъсва поглед от екрана, нервно опипва моливите и химикалките в керамичния череп. Най-важното сега е да бъде нащрек. Като наближи хижата, Ходжис ще изключи фаровете.