Стивън Кинг - Край на дежурството

— Няма ли запис от друго отделение? — пита Ходжис — От Кофата например?

— Да, има, но не се вижда лицето му, защото е с бейзболна шапка, освен това не се вижда и как влиза в стаята на Хартсфийлд. Опитен адвокат би могъл да се възползва от този факт, за да защити добрия доктор, но след като Бабино няма да бъде съден…

— На никого не му пука — довършва Ходжис.

— Така е. Градските и щатските ченгета с радост ще приемат той да опере пешкира. Изи е доволна, аз — също. Бих могъл да те питам — само между нас — дали наистина Бабино е този, който е умрял в гората, но всъщност не искам да знам.

— И как се вписва Ал Библиотеката в тази история? — интересува се Ходжис.

— Не се вписва. — Пийт оставя картонената си чинийка. — Алвин Брукс се е самоубил снощи.

— Боже! — изпъшква Ходжис. — В ареста ли?

— Да.

— Не са ли оставили някой да го наблюдава, за да не се самоубие?

— Оставили са, но не се очаква затворниците да имат у себе си нещо, с което да се порежат или да се намушкат, обаче онзи докопал отнякъде химикалка. Може да му я е дал някой надзирател, но по-скоро е бил друг задържан. Написал букви Z по стените, по нара, по себе си. После взел металния пълнител на химикалката и го използвал да…

— Млъкни! — прекъсва го Барбара. Изглежда бледа като платно под зимната светлина от прозореца над тях — Схванахме идеята.

— Значи смятат, че… какво? Че е бил съучастник на Бабино? — пита Ходжис.

— Че му е повлиял — отговаря Пийт. — Или че някой друг е повлиял на двамата, но да не задълбаваме, става ли? Важното сега е, че и тримата сте чисти. Няма да има награди този път, нито безплатни градски…

— Не ни трябват — намесва се Джером. — И без това с Холи поне още четири години ще използваме безплатни автобусни карти.

— Не че ползваш твоята, като почти не си тук — коментира Барбара. — Трябва да ми я дадеш.

— Не се прехвърля на другиго — самодоволно заявява той. — Ще си я пазя. Не ми се ще да имаш неприятности със закона. Освен това скоро ще скиташ насам-натам с Дърийс. Само не стигай твърде далеч, ако разбираш какво искам да кажа.

— Държиш се детински. — Барбара се обръща към Пийт. — Колко самоубийства са общо?

— Четиринайсет за последните пет дни — въздиша той. — При пет от случаите имаше игри „Заппит“, които сега са мъртви като собствениците си. Най-възрастният самоубиец бе на двайсет и четири, най-младият — на тринайсет. Единият беше момче, чиито родители според съседите били странни и религиозни — от онези, пред които християнските фундаменталисти изглеждат либерални. Малкият застрелял и родителите си, и малкото си братче. С пушка.

Петимата замълчават за миг. На масата вляво картоиграчите гръмко се разсмиват.

Пийт нарушава тишината:

— Имало е и над четирийсет опита за самоубийство.

Джером подсвирква.

— Да, прав си. Това не се споменава във вестниците и по телевизията, дори по „Смърт и хаос“. — Така полицаите наричат рокстанцията Дабъл Ю Кей Ем Ем, чийто симпатичен девиз гласи: „Ако има изкормени черва, значи е водеща новина“. — Разбира се много от опитите — вероятно повечето — се обсъждат в социалните мрежи и други хора се опитват да посегнат на живота си. Мразя ги тези сайтове. Но скоро всичко ще се уталожи. Тези „вълни на самоубийства“ рано или късно преминават.

— Да, след време — съгласява се Ходжис. — Но със или без социални мрежи, със или без Брейди самоубийството е факт от живота.

Разглежда картоиграчите, докато го казва, особено двамата плешиви. Единият изглежда добре (както самият той изглежда добре), но другият прилича на труп с хлътнали очи. „Единият е с крак в гроба, другият е пътник“, казваше бащата на Ходжис. Мисълта, която му хрумва, е прекалено изпълнена с гняв и тъга, за да бъде изречена. Мисли си как някои хора безгрижно пропиляват нещо, за което други биха продали душите си: здраво тяло без болки. И защо? Защото са твърде слепи, твърде емоционално ранени или твърде погълнати от самите себе си, за да погледнат отвъд мрака до следващия изгрев. Който винаги идва, стига човек да продължава да диша.

— Още торта, Пийт? — предлага Барбара.

— Не. Време е да тръгвам. Но ще се подпиша на гипса ти, ако не възразяваш.

— Заповядай. И добави нещо забавно.

— Това е далеч над неговите възможности — мърмори Ходжис.

— Мери си думите, Кърмит . — Пийт се отпуска на едно коляно, сякаш ще прави предложение за брак, и започва да пише на гипса на Барбара. Когато приключва, става и поглежда Ходжис. — Сега кажи как се чувстваш, ама бъди искрен.