Стивън Кинг: Край на дежурството

— Дяволски добре. Имам си лепенка, която контролира болката много по-добре от хапчетата, а утре ще ме изпишат. Нямам търпение да спя в собственото си легло. — Млъква за миг, после добавя: — Ще го победя това чудо.

Холи настига Пийт пред асансьора:

— Означава много за Бил. Че дойде на рождения му ден и че все още искаш той да произнесе тоста.

— Не е добре, нали?

— Не. — Холи отстъпва назад, когато той понечва я прегърне. Позволява му да хване дланта ѝ и да я стисне за кратко. — Не е добре.

— Гадост.

— Да, гадост. Точно гадост е. Не го заслужава. Тъкмо затова сега най-добрият лек е приятелите му да са до него. Ще бъдеш, нали?

— Разбира се. И те моля още да не го отписваш. Докато човек е жив, има надежда. Знам, че е клише, но… — свива рамене.

— Имам надежда. Надеждата на Холи — нали знаеш, че името ми означава „свещена“?

„Не е толкова странна като друг път — мисли си Пийт, — но безспорно е особена.“ Всъщност донякъде това му харесва.

— Само гледай тостът му да не е много циничен, става ли?

— Става.

— А и той надживя Хартсфийлд. Независимо какво предстои, това ще му е за утеха.

— Винаги ще имаме Париж. — Холи произнася провлечено прочутата реплика от филма „Казабланка“ подражавайки на Хъмфри Богарт.

Да, особена е. Всъщност е уникална.

— Слушай, Гибни, и ти трябва да се грижиш за себе си. Независимо от всичко. Ще му е мъчно, ако не го направиш.

— Знам — отвръща Холи и се връща в зимната градина, където с Джером ще разчистят след празненството по случай рождения ден на Бил. Казва си, че може да не е последното му, и се опитва да се убеди в това. Не успява съвсем, но все пак има свещена надежда.

Два дни след погребението Джером пристига във „Феърлон“ точно в десет, както е обещал. Холи вече е там, коленичила е до гроба. Не се моли, а засажда хризантема. Не поглежда нагоре, щом сянката му пада върху нея. Знае кой е. Бяха се уговорили да се срещнат тук, след като тя му каза, че надали ще издържи до края на погребалната церемония.

— Ще се опитам — промърмори, — но не ме бива в тези неща. Може да избягам…

— Хризантемите се засаждат наесен — казва сега. — Не разбирам много от растения, затова си купих ръководство. Не е кой знае колко грамотно, обаче указанията са лесни и практични.

— Чудесно.

Джером сяда с кръстосани крака в края на парцела, където започва тревата.

Холи загребва пръст с двете си шепи. Все още не го поглежда.

— Предупредих те, че може да избягам. Всички ме зяпаха, обаче не можех да остана, защото щеше да се наложи да произнеса надгробна реч, а не можех. Не и пред толкова много хора. Обзалагам се, че дъщеря му ми е сърдита.

— Едва ли — успокоява я Джером.

— Мразя погребенията. Дойдох в този град заради погребение, знаеш ли?

Джером знае, но не продумва. Оставя я да довърши.

— Леля ми умря. Майката на Оливия Трилони. Тогава се запознах с Бил, на погребението. И от онова избягах. Седях зад погребалната агенция, пушех цигара, чувствах се ужасно и там ме откри той. Разбираш ли? — Най-сетне го поглежда. — Откри ме.

— Разбирам, Холи. Наистина.

— Отвори ми врата. Врата към света. Даде ми цел в живота.

— И при мен е така.

Тя почти гневно избърсва сълзите си:

— Толкова е противно!

— Така е, но той не би искал да се връщаш към миналото.

— Няма. Знаеш, че ми завеща агенцията, нали? Али получи парите от застраховката и всичко останало, обаче агенцията е моя. Не мога да я ръководя сама, затова питах Пийт иска ли да работи за мен. На половин ден.

— И той отговори…

— И той отговори, че приема, понеже пенсионирането вече му лази по нервите. Убедена съм, че ще се справи. Ще издирвам в интернет бегълците и отрепките, а той ще ги залавя. Или ще връчва призовки. Но няма да е като преди. Да работя за Бил… да работя заедно с Бил… беше най-щастливият период в живота ми. — Обмисля казаното и добавя: — Май единственият щастлив период в живота ми. Чувствах се… Не знам…

— Ценена? — предполага Джером.

— Да! Ценена.

— И с основание, защото бе много ценна. И все още си.

Холи критично оглежда засаденото цвете, изтупва пръстта от дланите си и от панталона си и сяда до Джером.

— Беше смел, нали? Имам предвид накрая.

— Да.

— Аха — усмихва се леко тя. — Така щеше да каже Бил — не да, а аха.

— Аха — съгласява се той.

— Джером? Ще ме прегърнеш ли? — Младежът охотно се подчинява и тя продължава: — Когато те видях за първи път — когато открихме тайната програма, инсталирана от Брейди на компютъра на братовчедката ми Оливия, — ме беше страх от теб.