Майте Карранса - Ледената пустиня

— Спокойно, миличка, всичко мина.

Утешавах я с любов, сложих й храна да възстанови силите си и кучката излая от благодарност.

Леа щеше да се оправи бързо и щеше да съсредоточи всичките си жизнени сили, цялата си грижа и любов върху това единствено кученце с тумбесто коремче, което щеше да има привилегията да се радва на изобилие от мляко и на специално внимание. Както малкото на мечката. Както моята Диана.

Но бях научила един урок. Гунар искаше да унищожи момиченцето ми и аз трябваше да избягам от него надалеч, преди да се е родила Диана. Беше безумна идея, но това бе единствената ми възможност. Щях да избягам с мечката преди раждането на Диана.

Ако Гунар хванеше мечката, нито аз, нито Диана нямаше да се спасим и щяхме да останем завинаги насред ледовете. Леа можеше да я намери. Беше единствената, която познаваше нейната миризма, а и от нея мечката не би се скрила. Искането ми щеше да е много деликатно, но аз вярвах във верността на кучето. Времето вече не беше толкова сурово; виелиците, снеговалежите и бурите ставаха все по-редки, температурата се бе покачила, ако се заредях добре с провизии, бих могла да оцелея.

След като взех трудното решение, се почувствах силна. Погалих Леа и й прошепнах:

— Намери мечката и я доведи тук. Внимавай с Глок и Гунар. Аз ще се грижа за кутрето ти.

Леа накърми още веднъж Виктор, а когато кученцето, здравата преяло, сладко и доволно заспа, тя излезе от хижата към последната ми надежда. Видях я да се отдалечава и се доверих на нейния инстинкт и на нейната вярност.

Изненада ме нова контракция, този път малко по-остра и по-болезнена. Спрях се, поех си дълбоко дъх, изчаках да ми се успокои коремът и побързах да си приготвя багажа, така че да имам всичко необходимо за бебето и за моята прехрана за известно време.

Бях напрегната и изнервена. След дългото чакане, след прекомерния контрол и чувството, че съм винаги под наблюдение, след потискащото затворничество съзирах свободата далеч от Гунар и неговата обсада.

Излязох добре облечена навън и пуснах Нарвик — убиеца. Не го исках на моята шейна, не исках да го водя със себе си, затова го напъдих да се маха. След това с голямо търпение и давайки да се разбере съвсем ясно, че тук аз командвам и аз съм властта, се заех с подготовката на шейната и впряга на кучетата. Не беше лесно. Опитваха се да ме захапят, но размахах камшика и заповеднически им залаях, което ги изненада толкова, че накрая ми се подчиниха. Заредих шейна с припаси, дрехи и лекарства. Запазих мястото на водача за Леа.

Накрая се затворих в хижата с кученцето и търпеливо зачаках завръщането на Леа. Бях сигурна, че ще се върне. Знаех го.

И чаках час, два, три. Бях задрямала, когато неочаквано ме стресна лаят на кучетата. Някой се приближаваше. Заслушах се внимателно. Не разпознавах Леа, нито чувах ръмженето на мечката. Разтревожих се. Получих остра контракция, беше като предчувствие, че нещата вероятно ще се влошават, и докато се мъчех да овладея болката и отмерено контролирах дишането си, сложила ръце на огромния си корем, вратата се отвори рязко.

Беше Гунар.

Изражението на лицето му беше помръкнало. В ръката си държеше още димяща пушка. Изпотих се от страх. Ако е убил мечката? Гунар направи крачка към мен, насочил показалец.

— Къде си мислиш, че отиваш?

Не отговорих, защото бях слисана, като гледах обвинителния му пръст. Беше украсен с изумрудения пръстен. Той го носеше, но за разлика от мен нямаше никакъв дух, който да му служи. Това означаваше, че силите му са ограничени, че способността да призове Арук не беше същата като моята или тази на собствената му майка.

Въпреки отчайващото ми положение събрах кураж и опитах да се измъкна.

— Щях да те търся, Гунар. Ще раждам, имам нужда от помощ!

Обърках го.

— А кучката Люси? Защо не я пусна?

— Пуснах Нарвик. Люси не искаше да мръдне от лагера, беше уплашена от станалото…

— Какво се е случи?

— Нарвик изяде малките на Леа. Това е единственото оцеляло кутре.

И Гунар погледна мъничето, което даваше признаци на тревога. Бяха минали повече от три часа, откакто майка му беше изчезнала, и се нуждаеше от дажбата си мляко.

— Ами Леа?

— Беше тежко ранена и побягна.

Гунар не се хвана на въдицата.

— И остави тук кутрето си?

Беше твърде късно да се поправя. Можех да кажа, че е умряла, но потвърдих и Гунар не ми повярва. Глупачка! Знаех много добре, както и Гунар, че Леа не би изоставила живото си кутре.

— Лъжеш ме! Накъде беше тръгнала? — И ме хвана за китката.