Майте Карранса - Ледената пустиня

— Трябва да поискаш помощ от духовете. Единствено те могат да ни помогнат.

— Защо аз?

— Твой е. Това е твоят пръстен. Ти си единствената, която може да го използва.

— А ти не можеш ли?

— Вече не. Веднага ще разбереш.

— Какво искаш да направя?

— Когато си сложиш пръстена, ще се появи дух закрилник, готов да ти служи. Може би ще помисли, че си Одиш. Не го разубеждавай. Покажи се горда и надменна и му заповядай да ни защити.

— Да ни защити от кого?

— Хайде, сложи го.

Анаид не зададе повече въпроси и се подчини на майка си. Действително, като го сложи, пред нея се яви горделив алморавидски воин с благороднически берберски черти. Селене не можеше да го види, а Анаид се обърна към него:

— Добре дошъл. Бързо се отзова на моето повикване.

Изглеждаше изненадан и не можеше да се ориентира къде е.

— Моите уважения, госпожо. В кой век сме?

— Двайсет и първи.

— Бях призован след едно хилядолетие на бездействие като воин?

— Имам нужда от теб.

— На вашите услуги, госпожо. Горя от желание да завладея някое емирство, разположено по тези плодородни земи на Източното Средиземноморие.

Анаид се уплаши от жаждата му за завоевания и както я бе посъветвала Селене, реши да го впечатли.

— Аз съм Анаид, твоята кралица. Как се казваш?

Опитният воин я изгледа внимателно и хладнокръвно.

— Юсуф бен Ташфин, победоносен командващ в битките при Саграш и Залкака, от военното племе Шаханга, населявал териториите в Сахара, емир на Ал-Андалус и победител в Аледо.

Анаид бе принудена да го върне в действителността:

— Много неща са се случили от завладяването на Ал-Андалус.

— Предполагам.

— В опасност съм. Истинско щастие е да срещна воин като теб.

Бен Ташфин се наду като пуяк.

— Предполагам, че ви трябвам за стратег и лидер на вашите войски?

Анаид въздъхна и размисли. Не бе обмислила тази възможност, но не беше толкова абсурдно. Опита се да придаде строга интонация на гласа си. Онази, която използват във военните филми.

— С какви сили разполагаме, Бен Ташфин?

— Опитни алморавиди?

Анаид се съгласи. Нищо не губеше, ако опиташе.

— Като прегрупирам хората си, ще успея да събера хиляда смели бойни духове.

Анаид ахна изумена. Духовете също можеха да представляват голяма сила срещу Одиш. Не бе обмислила тази възможност.

— И като нося пръстена, ще ми се подчините безусловно…

Юсуф бен Ташфин сведе уважително глава и се поклони пред Анаид.

— Да, кралице моя.

Селене ги прекъсна:

— Анаид, духът може да ни защитава, но трябва да знаем срещу кого. Попитай го.

— Какво?

Селене извади обеците и ги показа на Анаид.

— Не Рок ти е подарил тези обеци.

Анаид стана неспокойна.

— Тогава кой?

Селене бе непреклонна:

— Който ти ги е подарил, е този, който ни преследва. Твоят дух ще ни защити.

Анаид го предчувстваше, но не искаше да е така. Обърна се към духа:

— Кой ми подари тези обеци?

Бен Ташфин не се поколеба и за миг:

— Гунар, кралице. Да го нападнем ли?

Анаид ги изпусна слисана. Не беше обърнала внимание на съвпадението. Бяха същите обеци с рубини, които Гунар бе подарил на Селене, когато е навършила осемнайсет години. Били са част от съкровището във фермата в Исландия. Обърна се към майка си:

— Искаш да унищожа Гунар ли?

— Чуй ме, Анаид, трябва да знаеш всичко, всичко.

— Защо?

— Сега няма да мълча и ще ти разкажа докрай нашата история.

Трепереща, Анаид се сгуши до майка си. Пред вратата Бен Ташфин, безплътен, но могъщ, стоеше на пост и пазеше малката крепост.

Раждането започна. Имахме достатъчно време, за да потърсим подслон. Контракциите ставаха все по-силни, все по-болезнени. Спрях шейната и предупредих мечката. Веднага се впусна да копае в снега и осъзнах, че ще изгради бърлога като онази, която е направила, за да скрие малкото си. Помогнах й, доколкото ми бе възможно. Нахраних кучетата, пуснах Леа да накърми Виктор и взех най-необходимото за раждането.

Не исках да мисля. Не исках и да си представя какво можеше да ми се случи, ако се появят усложнения. Никой не би могъл да ми помогне да намести главичката на момиченцето ми или да се напъва вместо мен, или да ме зашие, ако има разкъсвания. Беше все едно, контракциите бяха толкова остри и чести, че сигурно разкритието е било голямо. И изглежда беше така, понеже почувствах огромно желание да се напъвам. Удържах се, докато не се вмъкнах пълзешком в тунела, изкопан от мечката, покрих го с кожи, заредих се с кърпи и клекнах с треперещи крака да напъвам силно. Болката беше ужасна, усещах стотици наострени ножове да се забиват в корема и да потъват в плътта ми. Дишах учестено, на пресекулки. Времето между контракциите беше толкова кратко, че не ми оставаше миг да се съвзема. Липсваше ми ръка, за която да се хвана, копринен глас, който да ме насърчи, потупване по гърба да ме поздрави за смелостта. Имах чувството, че се пръскам, че ставам на парчета, че тялото ми се раздира.