Майте Карранса - Ледената пустиня

Преглътнах мъчително. Гунар беше здрав, силен, с железни мускули, ако пожелаеше, можеше да ми извие ръцете и с едно простичко движение да ми строши костите.

— Да те търся — повторих аз, не особено убедително.

— Лъжа! — изръмжа гневно Гунар.

— Причиняваш ми болка — прошепнах.

— Ти също ми причиняваш болка, Селене, голяма болка.

Тонът на гласа му, драматизмът и решителният му строг вид ме уплашиха повече от силата му.

— Моля те, пусни ме — примолих се аз.

И страхът започна да ме завладява. Плъзна по цялото ми тяло. Плашеше ме липсата на състрадание у Гунар, неговата злина, съмнителните му машинации и жаждата му за кръв, която отгатвах у него и която ми напомняше за окървавената муцуна на Нарвик.

Гунар помести главата си с мъка.

— Не мога да те пусна, Селене, вече не мога, няма да те пусна. Ако избягаш, ще провалиш всичко.

— Твоя пленничка съм — избухнах и както винаги веднага съжалих, че го бях казала.

Той побесня.

— Глупачка! Не си ми пленничка. Докато си с мен, ще си защитена. Аз съм ти единственият коз, Селене. Не си ли даваш сметка?

Исках да заплача, но страхът пречеше на сълзите ми да се излеят. Бях парализирана.

— Пусни ме да си вървя.

Гунар ми изви още малко китката.

— Държах се добре с теб, Селене, грижих се за теб, пазих те. Така ли ми се отплащаш? Неблагодарна си.

Имаше нещо странно в гласа му, някакво съжаление, някакво страдание, което не можех, а и не исках да приема.

— Обичам те, Селене, повече, отколкото можеш да си представиш.

Опитах се да не предизвиквам насилието му, опитах се да го успокоя:

— Аз също те обичам, Гунар, обичам те.

Но той не ми пусна китката.

— Не е вярно, лъжеш ме, не знаеш какво е да обичаш. Нямаш си и най-малка представа. Егоистка си, импулсивна и капризна. Само за себе си мислиш.

— Съжалявам.

— Аз също, защото може би вече нямам време да ти го докажа.

Страхът изригна в мен, скова краката ми и изостри зрението ми. Забих поглед в пръстена. Ако можех да го стигна. Всичко беше толкова просто и същевременно сложно… Пръстенът беше там, пред очите ми, Леа търсеше мечката, а Гунар стоеше заплашително пред мен. Трябваше да взема пръстена. Протегнах ръка да хвана неговата, която държеше китката ми. Докоснах пръстена, потърках го силно и решително, а Гунар ме пусна… защото точно в този момент вратата се отвори с трясък.

Огромната мечка се повдигна на задните си крака, показвайки всичката си мощ, и без да издаде звук, се нахвърли върху изненадания Гунар.

Реагирах, преди да го е довършила. Помолих я да спре, преди да му счупи гръбнака. Гунар беше в безсъзнание, тежко ранен от лапите й, със счупени ръце и няколко ребра. Но не можех да го лекувам, не ми стана жал, не можех да сторя повече от това, което бях сторила — да спася живота му.

Свалих пръстена от пръста му и го надянах на своя, вързах Леа за шейната, пових кутрето с одеяло и ударих с камшик впряга да поеме след мечката, която поведе странната експедиция. Преданият инуит Арук пътуваше до мен.

— Ще ме защитаваш ли, Арук?

Духът беше объркан.

— Възхищавам ти се, много си смела.

— Смелостта няма да ми помогне, ако Ледената кралица ме спипа. Нямам нито пръчица, нито кинжал, а раждането ще отслаби силите ми.

Арук се усмихна.

— Имаш мен.

— Какво можеш да направиш?

Арук погледна назад и провери следите, които оставяше шейната след себе си.

— Трябва ти невидимост, за да родиш и защитиш дъщеря си. Ще се погрижа за вашата невидимост.

След нас гъста мъгла покри снега и стопи следите ни. Шейната, кучетата и аз навлязохме в магическа територия и пътувахме дни и нощи след неуморимата мечка. Спирахме се да похапнем и да съберем сили, а аз даже забравих за моята бременност.

Диана се погрижи да ми я напомни.

Селене спря и притисна ръка към гърдите си, без да откъсва очи от Анаид. Докато трая разказът й, тревогата й постепенно се бе засилвала и бе свивала сърцето й. Току-що я бе пронизало остро предчувствие за наближаваща опасност. Бяха обградени.

— Трябва да направим нещо. Усещаш го, нали?

Анаид почти не можеше да говори. Също като майка си тя усещаше подозрителна заплаха.

Селене внимателно отвори чантата си и подаде малка кутийка на Анаид.

— Надявах се да ти я подаря в края на тази история, но ще е по-добре да го сложиш сега.

Учудена, Анаид извади пръстена с изумруд.

— Това е магическият пръстен! — възкликна тя.

Селене погледна към вратата. Въздъхна и се довери на интуицията си.