Майте Карранса - Ледената пустиня

— Пийни си — каза ми той.

— Не, благодаря.

— Пийни си, ще облекчи болката ти. Нямах друг избор, освен да неутрализирам волята ти от разстояние.

Бях потресена. Гунар ми съобщаваше, че е направил магия, че е изрекъл заклинание да ме блокира. Не съумях да реагирам. Трябваше да контролирам импулсивния си характер, а не да свалям картите си прекалено бързо. До каква степен Гунар знаеше за намеренията ми?

— Много си наивна, ако си си мислила, че Шолдър би скрил истината от мен — добави той, за да бъде по-ясен и откровен.

Значи е бил Шолдър.

Замълчах и стиснах зъби. Макар и уплашена, бях неспособна да заплача, защото ме бе обзел силен гняв. А гневът ме пробуди от летаргията и ми даде сили да се изправя срещу него.

Не му отговорих, не го погледнах в очите. Седнах в леглото, опипах с ръка под възглавницата и усетих празното пространство там, където преди оставях пръчицата и кинжала си.

— Не търси нито пръчицата, нито кинжала — посъветва ме Гунар, без тонът му да издава изнервеност.

— Скрил си ги отново?

— Унищожих ги. Така е най-добре за всички. Така ще избегнем недоразуменията и няма да те следя през цялото време.

Категоричността на гласа му ми подейства като шамар.

— Тогава съм ти пленничка — изстрелях аз.

— Не, не си.

Цинизмът му ме обиди още повече.

— Мога ли да влизам и излизам, когато си искам? Нима мога да отида при майка си?

— Не можеш, защото си в Арктика на петдесет градуса под нулата, а не защото аз ще ти попреча.

Гунар се изправи спокойно и открехна с няколко сантиметра вратата.

— Хайде, излез, можеш да си вървиш, ако наистина това е, което искаш.

Отхвърлих предложението и Гунар затвори вратата и посочи бравата.

— Винаги ще е отворена. Не искам да те задържам против волята ти.

Не знаех какво да мисля. Отнасяше се с мен като другар или баща и това негово объркващо поведение беше по-страшно, отколкото ако бе оковал с вериги краката ми.

— А какво ще стане, когато се роди дъщеря ми?

— Нашата дъщеря.

Вкамених се. Очевидно поправката не беше случайна. Нима предявяваше родителските си права?

— Добре, нашата дъщеря.

Гунар не скри намеренията си ни най-малко.

— Ще я покажем на майка ми.

Почувствах как ме полазват тръпки.

— Защо?

— Иска да я види.

— Защо?

Гунар въздъхна, но отговори на въпроса ми:

— Вече знаеш, Селене, пророкува ти го сляпата гадателка. Има много неща, които със сигурност сочат, че дъщеря ни ще бъде избраницата с огнена коса, за която се говори в пророчеството.

Не можах да се съдържа:

— И какво ще стори с нея?

— Няма да й причини болка.

Как можеше да заяви, че няма да й причини болка?

Одиш винаги са преследвали новородените Омар, за да пият кръвта им. Как щях да позволя една Одиш да докопа с лапи момиченцето ми?

— Колко дъщери Омар избраници от пророчество си завел на майка си? Откъде знаеш какво ще направи с нея?

Ами ако я убие?

Гунар категорично отрече:

— Имай предвид, че момиченцето е плът от плътта й.

Не можех да го понеса.

— Майка ти е вещица!

— Като теб.

Каква демагогия, Гунар сравняваше Омар и Одиш и ни слагаше под общ знаменател.

— А ти какъв си? Нима не си безсмъртен магьосник?

Гунар ме погледна със стоманените си очи, като защитник на истината.

— Виждала ли си ме някога да използвам магия?

Действително не бях, но това не означаваше нищо.

— Вие сте Одиш!

— И дъщеря ни също ще има кръвта на Одиш.

Завладя ме възмущение и му се хвърлих гневна, бясна, безсилна.

— Ти ме използва, възползва се от мен…

Но Гунар ме стисна силно за китките и разгорещено ми отвърна:

— Да не си го повторила повече! Чу ли? Никога повече. Ти си тази, която се намеси в съдбата ми!

Беше наранен и ми причиняваше болка. Сведох глава с престорено разкаяние, за да ме пусне. Но вече познавах играта му, да ме подмамва, любовта ми да расте, за да постигне целта си. Твърдоглавието щеше да е моят кинжал, гневът — моята пръчица, а хитростта — моят предпазен щит.

Симулирах покаяние и се престорих, че плача, така дадох възможност на Гунар да изиграе своята роля.

— Защо не ми го каза? Защо? — изхлипах, прегърнала своя враг.

Гунар ме помилва по косата и ме утеши, както го бе правил и преди. Изглеждаше нежен, любвеобилен и даже гласът му потрепваше, докато изричаше лъжите си:

— Не можех да ти кажа нищо, Селене, не знаех, че ще се намесиш. Мислех, че нямаш нищо общо с пророчеството, че си случайност. Но се оказа нещо много повече от това.