Майте Карранса - Ледената пустиня

— Ще те защитя — изръмжа.

Арук ме извади от състоянието на недоумение.

— Деметер е поискала помощ от клана на мечките и те са изпратили голямата майка да те защити.

Ледът, който сковаваше сърцето ми в последно време, тутакси се стопи. Значи майка ми не се е отрекла от дъщеря си. За щастие, все още мислеше за мен.

Арук посочи мечката.

— Тя е единствената ти надежда да избягаш оттук. Може да те храни, води и защитава.

— Тогава ще избягам с нея — реших в момент на лудост, като търсех ръкавиците си.

За щастие, Арук беше експерт в експедициите.

— Да не си луда? Би умряла веднага. Трябва да изчакаш да премине суровата зима. Трябва да изчакаш пролетта.

— През пролетта ще бъде твърде късно. Дъщеря ми ще се роди.

Арук беше трезвомислещ.

— Ще трябва да изчакаш да се роди.

— Ще е твърде късно — повторих аз. — Гунар е поел ангажимент да занесе Диана на Ледената кралица. Ти я познаваш. Сигурно е жестока и капризна.

Арук се почеса по главата.

— Ще убедиш Гунар, че си зле, много зле, че без кърмата ти момиченцето ще умре. Гунар ще почака и ще накара майка си да чака.

Замълчах в очакване.

— А после какво?

Арук беше човек на действието и опитен полярен специалист.

— Когато започне топенето на ледовете и ти заедно с момиченцето имате сили да поемете по обратния път, тогава мечката ще нападне Гунар и ще те отведе при Сармик, матриаршата на рода на мечката. След като стигнеш там, няма да си на сигурно място, но поне ще си по-защитена.

Бях във възторг от услугата, която ми беше направил Арук. За малко не убих мечката и не допуснах голяма грешка.

— Как ще знае мечката, че е време?

Арук не се притесни от въпроса.

— Ще потъркаш пръстена и ще повикаш за помощ. Аз ще ти я изпратя.

Спомних си и за другата заплаха от последните седмици, от която бях бягала.

— Ами Баалат? Защо Черната дама не ме преследва?

Арук се изсмя.

— Под закрилата на Ледената кралица си. Това е нейна територия и не й позволява да се приближи. Естествено, когато се отдалечиш, тя ще се опита отново.

Така че бях като заложница, разкъсвана между двете Одиш, а дъщеря ми беше стръвта и на двете.

Укротих дрезгавото ръмжене на Леа, като я потупах нежно по шията. Не приемаше да симпатизирам на старата й неприятелка — мечката, но беше така и я подканих да я помирише, за да не лае на нейното присъствие. После прекарах ръката си по меката мечешка кожа, тази тъмна кожа, покрита с бели косми, почти като на албинос, която, освен че изолираше, й помагаше да задържи цялата топлина на слънчевите лъчи.

— Ще те кръстя Камила — казах й, — като невъзможната любов на Кристиан-Мо.

Мечката прие името. Вече беше на път да изкопае своята бърлога, за да подготви убежището, където да роди. Тя щеше да роди два месеца преди мен и през това време щеше да гладува, докато кърми малките си. Сбогувах се, като й пожелах късмет, докато се отдалечаваше с бързи скокове, въпреки сто и двайсетте си килограма отгоре заради бременността. На нея щеше да й е безкрайно по-лесно, отколкото на мен. С близо четиристотин килограма и огромния си таз тя щеше да роди смешни мечета по около половин килограм. За разлика от мен, с моите петдесет кила и тесен ханш щях да родя трикилограмово бебе с огромна глава. На женските от човешкия вид винаги ни се е падало най-лошото в историята на еволюцията. Следващия път, когато се видим, с нас щяха да бъдат бебетата ни, но мечката имаше сто пъти повече възможности да оцелее от едно раждане, отколкото аз.

Когато изчезна от хоризонта, отправих молба към Арук:

— Не се показвай, докато Гунар е тук.

— Няма — увери ме Арук.

— Сигурно ли е, че изследователят Шолдър няма да проговори за мен пред Гунар и майка му? — попитах неспокойна.

— Знае, че имаш власт над него и можеш да унищожиш вида му.

Въздъхнах по-спокойна. Всичко беше под контрол. Но дълбоко грешах.

Гунар се върна по-рано от очакваното; бях изготвила план за три месеца, но поради наивността си въобще не бях обмислила възможността той да предвиди моя ход.

Когато се събудих, ме болеше главата и не помнех нищо. Кога съм заспала? Отворих очи и там, до мен, седеше Гунар с чаша топла отвара в ръка и със стоманени, наситеносини очи, които пронизваха съзнанието ми и ровеха в най-съкровените ми мисли. Бяха абсолютно същите, като очите на дамата от портрета, когато ме гледаха изпитателно. Не успя да проникне в дълбините на моето съзнание, защото бях направила заклинание за защита и се бях опазила, но не беше необходимо. Без да задавам никакъв въпрос, знаех, че е наясно с плана ми.