Дийн Кунц - Полунощ

— Какво има? — попита Томи.

— Ето този нож, Малък вожде. Той е машина. Една глупава, не много важна машина, както колите, самолетите или електрическите инвалидни столове. На тебе това известно ли ти е, Малък вожде?

— Не.

— Един от моите братя е мъртъв, другият е инвалид. Налага му се да се придвижва с електрически стол.

— Истински съжалявам.

— Те всъщност са ми доведени братя, но са единствените ми роднини.

— Как се случи това с твоите братя?

Ранингдиър отмина въпроса.

— Дори ако предназначението му е да се реже месо с него, което може да се прави и на ръка, все пак е новост. Повечето от изобретенията са много по-ефикасни и по-умни от хората.

Индианецът наведе леко режещия инструмент и се извърна към Томи. Постави бръмчащия нож между тях и погледна през него момчето в очите.

То почувства, че изпада в транс, подобен на онзи, след изяждането на кактусовия сладкиш.

— Белият човек има голямо доверие в машините — продължи Ранингдиър. — Мисли си, че машините са много по-мъдри от хората. Ако искаш истински да си велик в света на белите, Малък вожде, ти самият трябва да си като машина. Трябва да си ефикасен. Трябва да си безпощаден като машината. Трябва да си уверен в целите си, без да позволяваш на желанията или страстите ти да те разсейват.

Приближи бръмчащия нож бавно към лицето на Томи, докато очите на момчето се насълзиха от вглеждането в него.

— С това мога да клъцна носа ти, да изрежа устните ти, бузите ти и ушите…

Томи искаше да стане от дървения стол и да избяга.

Но не можеше да помръдне.

Разбра, че индианецът го държи за ръката.

Дори и да не го държеше, пак нямаше да може да избяга. Беше парализиран. Не само от страх. Имаше също и нещо вълнуващо… странно вълнуващо.

— …мога да изрежа кръглата ти брадичка, да те скалпирам, да те окълцам до кокал и ти ще умреш от раните, но…

Ножовката беше само на четири сантиметра от носа му.

— …но машината няма да спре…

Два сантиметра.

— …ножът ще бръмчи и кълца, бръмчи и кълца…

Един сантиметър.

— …защото машините въобще на умират…

Томи усети слабото раздвижване на въздуха от бързовъртящото се ножче.

— …машините са ефикасни и надеждни. Ако искаш да преуспееш в света на белия човек, Малък вожде, трябва да си като машина.

Ранингдиър изключи ножа. Остави го, но не пусна Томи. Наведе се към него и му каза:

— Ако искаш да си велик, ако искаш да угодиш на Великия дух и да сториш онова, което ти наредят, когато ти изпратят знамението на лунния ястреб, тогава трябва да си решителен, неумолим, самостоятелен човек, който не се плаши от резултата на деянията си точно като машина.

По-късно, особено след като заедно хапваха кактусов сладкиш, те често говореха за това, че човек трябва да се посвети на една цел и да бъде сигурен като машина. През пубертета Томи сънуваше лунни ястреби вместо голи жени, също и хора, които външно изглеждаха нормално, но всъщност телата им бяха механизъм от транзистори и жици.

През лятото на дванайсетата си година, след седем години вълнуваща връзка с индианеца, момчето научи какво беше се случило с доведените братя на Ранингдиър. Научи част от историята. Останалото предположи сам.

Двамата бяха на верандата, обядваха и гледаха цветните дъги, които ту се появяваха, ту изчезваха над пръскачките.

Беше питал за братята на Ранингдиър няколко пъти след случая с електрическия нож, но индианецът не му беше отговорил. Този път обаче мъжът се загледа към далечните призрачни планини и каза:

— Как да ти кажа, това си е моя тайна, също като знаменията, дето ти се явиха.

— Разбирам.

— Някакви бели мъже, колежани, се напили и тръгнали да обикалят, да търсят жени или белята си. Срещнали братята ми случайно в един ресторант. Единият от братята ми беше женен и жена му била с него. Мъжете я пожелали, били достатъчно пияни, за да си въобразят, че лесно ще я имат. Сбили се. Петима срещу братята ми. Единия пребили с щанга за гуми. Другият никога няма да може да ходи. Отвлекли жената на брат ми и я изнасилили.

Томи беше потресен от разказа. Най-сетне промълви:

— Мразя белите хора!

Ранингдиър се засмя.

— Наистина е така — разгорещено потвърди Томи. — Какво стана с онези, които са направили това? В затвора ли са сега?

— Няма затвор. — Ранингдиър се усмихна към момчето. Една зловеща, безрадостна усмивка. — Бащите им били влиятелни хора. Имам предостатъчно и пари, и влияние. И така съдията ги пуснал поради липса на доказателства.