Дийн Кунц - Полунощ

Долу премина през гостната, без да погледне мъртвата си майка. Отиде направо при бюрото на съдията и отвори дясното долно чекмедже. Иззад куп папки измъкна револвера му.

Изключи осветлението в кухнята. Единствената светлина идваше от прозореца, беше достатъчно силна, но ъглите тъмнееха. Нагласи касапския нож до хладилника в ъгъла. Остави револвера на стол до масата, издърпа го само малко навън така, че да може да го стигне, щом се протегне и същевременно да не се вижда.

Излезе на верандата и извика Ранингдиър. Индианецът не го чу заради косачката, но погледна нагоре и го видя да му маха. Мръщейки се, изключи машината и прекоси ливадата.

— Да, Томас? — рече той официално, защото знаеше, че съдията и госпожа Шедак бяха у дома.

— Майка ми има нужда от помощта ти — каза Томи. — Тя поръча да идеш при нея в гостната.

— Какво иска?

— Иска да й помогнеш с… по-лесно ще ми бъде да ти покажа, отколкото да разговаряме.

Индианецът го последва през голямата кухня към гостната.

Томи спря изведнъж и се обърна.

— А, да, майка ми каза, че ще имаш нужда от оня нож, оня там зад теб, до хладилника.

Ранингдиър се обърна, видя ножа в сянката и го взе. Очите му се разшириха от учудване.

— Малък вожде, по този нож има кръв. Има кръв…

Томи вече беше сграбчил револвера от кухненския стол. Когато индианецът се извърна към него, Томи хвана пистолета с две ръце и стреля, докато изпразни барабана, макар оръжието да го отблъсна така, че го заболяха ръката и рамото. Поне два куршума улучиха Ранингдиър, един се заби в гърлото му.

Индианецът се строполи на земята. Ножът се изхлузи от ръцете му и се търкулна на пода.

С крак Томи ритна ножа по-близо до тялото така, че да изглежда сякаш мъртвият го е държал.

Момчето беше разбрало посланието на великите духове по-ясно от наставника си. Те желаеха той изведнъж да се освободи от всеки, който имаше власт над него — от съдията, от майка си и от Ранингдиър. Само така можеше да следва възвишената си съдба.

Беше планирал трите убийства с точността на компютър и ги беше изпълнил с ефикасността на машина. Не почувства нищо. Емоциите не объркваха действията му. Всъщност наистина беше объркан и малко превъзбуден, но тези чувства не бяха го разсеяли.

Впери замислен поглед в тялото на Ранингдиър, после набра номера на полицията и истерично съобщи, че индианецът, крещейки за «отмъщение», е убил родителите му и той, Томи, го е застрелял с пистолета на баща си. Но, разбира се, мислите му не бяха подредени. Говореше накъсано и се запъваше. Всъщност беше толкова объркан наглед, че трябваше търпеливо да го молят да престане да заеква и да им даде името и адреса си. Цял ден мислено беше репетирал тази истерия. Сега беше доволен от убедителния си тон.

Излезе пред къщата, седна край алеята и плака, докато дойдат от полицията. Сълзите му бяха по-истински от истерията. Плачеше от облекчение.

През живота си още два пъти видя лунния ястреб. Видя го точно когато му беше нужно, за да получи самочувствие и уверение, че следваният от него път е правилен.

Но той никога не уби отново, просто не му беше нужно.

Дядо му и баба му по майчина линия го взеха и отгледаха при тях в друга част на Феникс. Тъй като беше преживял покъртителна трагедия, го глезеха и задоволяваха всичките му прищевки. Той беше единственият наследник на имота и застраховката «Живот» на баща си. Беше състоятелен и получи отлично образование, което му помогна да започне живота си след дипломирането. Пред него лежеше светът, изпълнен с възможности. И благодарение на Ранингдиър като допълнително предимство знаеше, че го очаква велико бъдеще и че силите на съдбата и божествата изискват от него да упражнява огромната си власт над останалите хора.

Само психопатът изтребваше хора без належаща нужда.

С малки изключения убийството не беше правилен метод за разрешаване на проблемите.

Сега, свит на кълбо в каросерията на буса си в тъмния гараж на Паула Паркинс, Шедак си припомни, че е галеник на съдбата и вече три пъти беше виждал ястреба. Прогони страха си от Ломан Уоткинс и от провал. Въздъхна и потъна в прегръдките на съня.

Яви му се познатият сън. Една огромна машина. Наполовина от метал и наполовина от плът. Шум на стоманени бутала. Човешки сърца ритмично пулсират. Кръв и масло, желязо и кости, пластмаса и сухожилия, жици и нерви.

Криси беше озадачена, че свещениците си хапват така добре. Масата в кухнята на свещеника беше обилно отрупана с храна. Имаше огромна чиния, препълнена с кренвирши, яйца, куп препечени филии, пакет обикновени кифли и друг, с пълнеж от боровинки, чиния със златисти картофи, пресни плодове, кесия с мармаладени курабии за горещото кафе. Вярно, че отец Кастели беше възпълен. Независимо от това Криси вярваше, че в природата на свещениците е да бъдат въздържани към някои човешки удоволствия. Ако отец Кастели беше предразположен да я изслуша, щеше да му разкаже версията си за чуждите нашественици, но знаеше, че той предпочита да счита неизвестната сила за демонична. Докато привършваха закуската, Криси се престраши и му разказа какво беше видяла в дома си, как я бяха заключили в килера и как след това родителите й и Тъкър, преобразени до неузнаваемост, я бяха преследвали.