Дийн Кунц - Полунощ

Отец Кастели се превръщаше в нещо болезнено познато — в същество от филма «Нашественикът». Не абсолютно копие на това чудовище, но подобно на него във всяко отношение. Сигурно този филм е бил от любимите на Кастели. Дали отецът можеше да приеме всякакъв желан от него вид? Дали се превръщаше в чудовище само защото беше доволен от това и защото това би оправдало страха на Криси от извънземни чудовища?

Това беше лудост.

Тялото на свещеника се променяше и под дрехите му. На някои места ризата висеше, сякаш плътта под нея беше изчезнала, но на други разпъваше шевовете, докато тялото му придобиваше нова костна конструкция и нечовешки форми. Хвърчаха копчета от ризата му. Материята се късаше.

Задъхана, стенейки, тя се опита да се отскубне от него. Изправи се, бутна стола, но той я държеше здраво. Беше много силен и тя не можеше да се отскубне.

Ръцете му също бяха започнали да се променят. Пръстите се бяха удължили. Покриха се с рогово вещество — гладко и блестящо черно. Те по-скоро приличаха на щипци с пръсти, отколкото на човешки ръце.

— …нужда… искам… искам, нужда…

Тя сграбчи ножа, замахна високо над главата и го заби с всичка сила в ръката му, точно над китката, където плътта му имаше по-човешки вид. Надяваше се ножът да го прикове към масата, но не почувства твърдото дърво под него.

Писъкът му беше толкова пронизителен и остър, че започна да вибрира в костите на Криси.

Бронираната му демонична ръка се отвори. Тя се изскубна от него. За щастие беше бърза, защото ръката му се затвори отново за частица от секундата, като една не я хвана пак.

Като пищеше неистово и ревеше от болка, той измъкна ножа от ръката си и го хвърли настрани. Събори чиниите и храната от масата с едно замахване на осакатената ръка, с осем или с десет сантиметра по-дълга отпреди. Тя се подаваше изпод маншета на черната му риза с кошмарни чупки и извивки. Блестяха твърди, тъмни люспи, заместили плътта му.

— Дево Марийо, света Майко, моли се за мен. Най-чиста Майко, помогни ми. Най-достойна от достойните, моля те! — мислеше Криси.

Свещеникът сграбчи масата и я хвърли настрани, сякаш беше перце, и я разби в хладилника.

Нямаше преграда помежду им.

Момичето направи заблуждаваща стъпка към кухненската врата.

«Нещото», което някога приличаше на свещеник, се завъртя с намерението да й пресече пътя и да я хване.

Криси веднага се обърна, както винаги правеше при опасност, и се затича в противоположната посока към отворената врата, която водеше към долния коридор, прескачайки разхвърляните трохи и парчета кренвирш. Успя. Прелетя покрай него още преди той да разбере, че ще му се отскубне.

Криси подозираше, че «съществото» е по-бързо и по-силно от нея. Чуваше го съвсем близо зад себе си.

Ако успееше само да стигне до входната врата, да излезе на верандата и оттам на двора, навярно щеше да се спаси. Съмняваше се, че той ще я последва зад къщата, на улицата, където можеха да го видят. Наистина никой не знае колко бяха обладаните от тези извънземни и докато не покоряха и последния човек в града, те не биха могли да се разхождат наоколо преобразени и да изяждат младите момичета безнаказано.

Още малко Само още малко до входната врата и оттам…

Бе изминала две трети от разстоянието в очакване нокти да разкъсат ризата й изотзад, когато вратата пред нея се отвори. Другият свещеник, отец О’Брайан, прекоси прага и примигна от задоволство.

Криси веднага разбра, че въобще не може да му се довери. Той не би могъл да живее в една и съща къща с отец Кастели, без пришълецът да хвърли извънземното си семе и в него. Дали семе, спори, хлъзгави паразити или някакъв дух, всичко, което можеше да бъде използвано за проникването им в отец О’Брайан, навярно беше натикано или инжектирано и на него!

Криси беше в капан и без да се замисли, се затича към втория етаж.

Входната врата се затръшна.

Чу, че някой се катери след нея.

В коридора на втория етаж от двете страни имаше стаи.

Презглава се втурна към края на коридора и се озова в скромно обзаведена стая. Имаше скрин, нощно шкафче, двойно легло с бяла кувертюра, библиотека, пълна с книги, и разпятие на стената. Блъсна вратата зад себе си, но нямаше време да я заключи или залости. За секунди щяха да я разбият.

С отчаян, задъхан шепот се молеше: «Света Богородице, Майко Божия, Света Богородице, Майко Божия», докато без дъх стигна до прозореца. Дъждът се стичаше по стъклата.

Преследвачите й бяха вече в коридора. Стъпките им ехтяха из къщата.