Дийн Кунц - Полунощ

Теса наистина изпитваше радост, но същевременно искаше и мъничко да го подразни. Сам се опита да запази мрачното си настроение и когато тя му се усмихна, не отвърна на усмивката й.

Беше разрошена, без грим и дрехите й бяха изпомачкани, беше спала с тях, но малко неугледният й вид само добавяше нещо към чара й.

Понякога спираше тихото си тананикане, за да му задава въпроси, но продължаваше да си пее и танцува на едно място, докато той й отговаряше.

— Измисли ли какво да правим, за да се измъкнем?

— Имам идея.

— Тази нова идея пак ли е загадъчна тайна?

— Не, но трябва да обсъдя това с Хари, да получа сведения от него и ще ви обясня на закуска.

Той се наведе над плота и започна да реже тънки резенчета сирене от една пита «Чедар», а тя прекъсна песента си и попита:

— Защо твърдиш, че животът е тежък и зъл?

— Защото е така.

— Но в същото време е изпълнен с удоволствия…

— Не е.

— …и с красота…

— Не.

— …и с надежда…

— Ами.

— Защо си такъв песимист?

— Защото ми е приятно.

Теса продължи да си тананика, полюлявайки се на място, докато изхвърляше черупките от яйца и други отпадъци в боклукчийската кофа. След това прекъсна песента и попита:

— Какво те кара да мислиш, че животът е само тежък и зъл?

— Едва ли те интересува.

— Напротив, интересува ме.

Той привърши със сиренето и остави ножа.

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Наистина.

— Майка ми загина при катастрофа, когато бях на седем години. Лежах в калта с нея, почти умирах, бях затиснат в смачканата кола повече от час, лице в лице с нея и се взирах в празната й очна кухина. Едната страна на главата й беше смачкана. След това трябваше да живея с баща ми, с когото се беше развела. Той беше зъл алкохолик и не мога да си спомня колко пъти ме е бил и ругал и връзвал за стола, където съм престоявал с часове, докато се напикая. След това ме развързваше, виждаше какво съм направил и пак ме биеше.

Сам се учуди как гладко й разказа това, сякаш шлюзовете на подсъзнанието му се разтвориха и изхвърлиха тинята, стоически насъбрана от години.

— Веднага щом завърших гимназия, се измъкнах от онази къща. Работих и следвах, живеех в евтини стаи под наем, като всяка нощ делях леглото си с армия от хлебарки. След това, когато получих възможност, отидох на работа в Бюрото, защото исках справедливост в света, исках да бъда част от тази справедливост, защото в моя живот имаше много малко от нея. Но разбрах, че в повечето случаи истината не тържествува. Лошите се измъкват, без значение колко труд полагаш, за да ги изобличиш, защото те често са много хитри, а добрите никога не са достатъчно зли, за да свършат работата си докрай. Но когато човек е агент, най-често вижда лошата страна на живота. Непрекъснато затъва в помията и от ден на ден става все по-циничен, по-отвратен от хората, дори боледува.

Говореше толкова бързо, че остана без дъх.

Тя беше спряла да пее.

Сам продължи с вълнение, което не контролираше и което беше нехарактерно за него. Говореше толкова бързо, че понякога изреченията му се сливаха.

— Жена ми Керън почина. Беше прекрасна, би я харесала, всички я обичаха, но заболя от рак и почина в адски болки, с много страдание, не така лесно като на кино, не само с въздишка, усмивка и прощална дума, а в тежка агония. След това изгубих и сина си. А, не, той е жив, на шестнайсет години е, беше на девет, когато майка му почина, физически и умствено е жив, но емоционално е мъртъв, без сърце, студен, дяволски студен. Обича компютрите, компютърните игри и телевизията, слуша хардметал, блекметал. Знаеш ли какво е това блекметал? Това е музика със сатанински звуци, която той обича, защото му говори, че всички морални ценности са мъртви, че всичко е относително, че отчуждаването е нормално. Говори му, че студенината в него е желаното състояние, че всичко, което изглежда добре, е добро. Знаеш ли какво ми каза веднъж?

Теса поклати глава.

— Каза ми «хората не са важни. Хората не влизат в сметките. Важни са само нещата. Парите са важни, алкохолът е важен, уредбата ми е важна, всичко онова, което ми прави кеф, е важно, без аз самият да съм от значение.» Казва ми, че ядрените бомби са важни, защото един ден въпреки всичко те ще унищожат всички хора, въпреки всичко. Хората са нищо, само замърсяват света. Това казва той. В това вярва той. Казва, че може да докаже, че всичко това е вярно. «Когато някога видите тълпа от възхитени хора, насъбрала се около порше — казва той, погледнете много внимателно лицата им и ще видите, че за тях колата е нещо много повече, отколкото самите те. Забравили са човешките взаимоотношения. Колата е по-жива от тях. Те черпят вдъхновение от колата, от нейните елегантни форми, от трепета, който ще изпитат, когато тя забръмчи в ръцете им.»