Дийн Кунц - Полунощ

— Това са абсолютни глупости — каза Теса.

— Но точно това ми обяснява той, аз знам, че това са празни работи, опитвам се да споря с него, но той има готови отговори или си мисли така. Понякога се чудя… ако аз не бях така настроен срещу живота, така отвратен от много хора, дали щях да мога да споря по-убедително с него? Ако не бях този, който съм, дали щях по-добре да контролирам момчето?

Той спря.

Усети, че трепери.

И двамата замълчаха за момент.

После той продължи:

— Точно затова казвам, че животът е тежък и зъл.

— Съжалявам, Сам.

— Не е твоя грешката.

— Нито твоя.

Той опакова остатъка от сиренето и го върна в хладилника, докато тя пак разбърка сместа за палачинки.

— Но ти си имал Керън — продължи тя. — В живота ти е имало любов и красота.

— Така е. Но тя не е вечна.

— Нищо не остава завинаги.

— Точно това имам предвид.

— Това обаче не означава, че не можем да се наслаждаваме на удоволствията, докато имаме възможност. Ако винаги гледаш напред и се питаш кога ще отлети радостният миг, то никога няма да опознаеш истинското удоволствие.

— Това искам да кажа и аз — повтори той.

Теса остави лъжицата за разбъркване и се обърна към него:

— Тук вече грешиш. Имам предвид, че животът е изпълнен с мигове на възхищение, удоволствия и радост… ако ние ги уловим, ако понякога спрем да мислим за бъдещето и се насладим на мига, само тогава ще имаме радости, които ще ни помогнат да преживеем лошите дни.

Сам се загледа в нея, като се наслаждаваше на красотата и жизнеността й. В ума му се прокрадна мисълта, че и тя ще остарее, погрознее и ще умре, както всичко умираше, и усети отчаяние. Отмести поглед към измития от дъжда прозорец над мивката.

— Добре, съжалявам че ти наговорих тъжни неща, но трябва да признаеш, че сама си го изпроси. Нали настоя да разбереш защо съм рицарят на печалния образ.

— О, не, ти не си рицарят на печалния образ — каза тя. — Ти си много повече. Ти си самата печал.

Той сви рамене.

Продължиха с приготовлението на закуската.

След като избяга от свещеническия дом, Криси около час се промъкваше между уличките, докато намисли какво да предприеме. Отначало искаше да отиде до училище и да разкаже историята на госпожа Токава, щом като отец Кастели повече не можеше да й бъде в помощ. Осъзна, че се страхува да се довери на госпожа Токава. След ужаса в дома на свещеника разбра, че извънземните сигурно вече са се вселили у всички в Муунлайт Къв. Вече знаеше, че свещениците бяха променени. Полицията беше в ръцете на космическите същества, така че беше логично да предположи, че и нейните учители също са обладани от тях.

Обикаляше от квартал в квартал. Беше вир вода, беше премръзнала. Но сивият ден и дъждът не позволяваха на хората да излязат. Така детето се чувстваше по-сигурно. Когато вятърът утихна, откъм морето се надигна тънка студена мъгла и увисна като брада по дърветата. Беше достатъчна, за да помогне на едно малко момиченце, бродещо само из враждебните улици.

Светкавиците и гръмотевиците от миналата нощ също бяха изчезнали. Нямаше опасност да я удари гръм.

Промъкваше се през алеи и задни дворове, пресичаше улици само при необходимост, много бързо, защото беше забелязала патрулните коли. На два пъти налетя на тях и трябваше да приклекне и да се скрие, за да не я видят. Около четвърт час след бягството й от дома на свещеника забеляза още патрули, цяло нашествие от коли и полицаи. Най-много се страхуваше от съгледвачи без коли. Такива двойки в дъждобрани бяха по-умели и от тях беше по-трудно да се скрие. Тя се боеше да не се натъкне на някой от тях.

Непрекъснато се криеше зад дърветата и паркираните коли и бавно напредваше. Никога не се задържаше на едно място повече от пет-десет минути. Страхуваше се да не би някой, обладан от извънземни същества, да я забележи и да извика полицията.

Стигна до празния паркинг на Джунипър Лейн, до погребална къща «Калан». Там се сви на топка в сухия гъсталак. Чудеше се към кого да се обърне за помощ. За първи път от началото на тежкото си изпитание момичето беше изгубило надежда.

Голяма ела простираше клони над паркинга, където Криси се приюти от проливния дъжд. По-важното беше, че в дълбоката трева никой не можеше да я забележи от улицата или от прозорците на близките къщи.

Всяка минута се озърташе, за да се увери, че никой не я дебне. Докато се оглеждаше, видя част от голямата остъклена къща от червено дърво в източната част на улицата. Къщата на Талбот. Веднага си спомни за човека в инвалидния стол.