Дийн Кунц - Полунощ

— Значи съмненията за смисъла на живота са причина за депресията и угнетението на повечето хора. Ако ние бихме изпитали онова, което ти си изпитал, ние… ние никога не бихме се тревожили. Бихме имали силата да се справим с всякакви пречки, ако знаем, че има защо, че има живот отвъд. Така че какво ти тежи, човече? Защо не си се успокоил след това?

Асансьорът подскочи и се спусна от първия етаж.

— Хари идва — рече Сам.

— Отговори на въпроса — повтори тя.

— Нека да ти обясня. Онова, което видях, не ми даде надежда. То ми изкара ангелите.

— Не се занасяй! Какво видя отвъд?

— Ако ти кажа, ще си помислиш, че не съм наред.

— Нямаш нищо за губене. Отдавна се убедих, че ти хлопа дъската.

Той въздъхна и поклати глава. Би искал да не бяха говорили за това. Как ли го подмами, за да се разкрие така изцяло?

Асансьорът стигна третия етаж и спря.

Теса се отмести от плота, приближи се по-близо до него и попита:

— Кажи, по дяволите, какво видя?

— Няма да разбереш!

— А ти разбра ли точно какво означава?

— О, да — отвърна той тържествено.

— Ще ми кажеш ли доброволно, или да ти го измъкна с ченгел?

Асансьорът вече беше потеглил от третия етаж.

Той погледна към коридора.

— Не ми се говори за това.

— Видял си Бог, но не искаш да го обсъдим!

— Точно така.

— Повечето умници като видят Бога, разсъждават само за това. Повечето умници правят цяла религия от една-единствена среща с Него и го разказват на милиони хора.

— Но аз…

— Според фактите, които познавам от литературата, повечето от хората, преживели смъртта, завинаги се променят. В повечето случаи за по-добро. Ако са били песимисти, стават оптимисти. Ако са били атеисти, стават вярващи. Ценностите им се променят, започват да обичат живота заради истинския живот и са дяволски щастливи. Но не и ти! Не, не, ти си станал по-кисел, по-намръщен, по-мрачен отвсякога.

Асансьорът спря на партера и утихна.

— Хари пристига — обади се Сам.

— Не се отплесвай! Кажи какво видя!

— Някой път ще ти разкажа — каза той изненадан, че наистина имаше желание пак да говори с нея за това. — Някой друг път.

Мууз зашляпа из кухнята задъхан и ухилен. Миг по-късно Хари изтърколи стола си през вратата.

— Добро утро — поздрави той бодро.

— Спахте ли добре? — попита Теса, като го дари с доброжелателна усмивка, на която Сам завидя.

Хари отвърна:

— Наспах се отлично, слава Богу.

— Искате ли палачинки? — предложи му Теса.

— Бих изял цяла чиния.

— А яйца?

— Поне десет.

— Препечени филийки?

— О, колкото повече, толкова по-добре.

— Обичам хората с апетит.

Хари обясни:

— Цяла нощ съм тичал, така че съм прегладнял.

— Как така си тичал?

— В сънищата си. Преследваха ме онези отвратителни същества.

Докато Хари вадеше пакет с храна за кучета изпод един от шкафовете и пълнеше чинията на Мууз в ъгъла, Теса отиде до скарата, отново я намаза и предложи на Сам да приготви яйцата.

— Хей — каза Хари, — ако искате, ще ви пусна малко музика.

Затъркаля стола си до радио, монтирано под шкафовете, и започна да мести стрелката, докато стигна до станция, която излъчваше забавна музика.

— Така е добре — каза Теса и започна да се кълчи и извива с такъв ентусиазъм, че Сам не можеше да си представи как същата жена ще приготви закуската.

Хари се засмя и започна да върти в кръг моторизирания си стол, сякаш танцуваха заедно.

Сам се обади:

— Ей, вие, какво сте се разтанцували, не виждате ли, че идва краят на света?

Никой не му обърна внимание.

По заобиколен път, прикривайки се в дъжда, мъглата и сенките, Криси стигна до алеята източно от «Конквистадор». Промъкна се в задния двор на Талбот през вратата в оградата от червено дърво, като притичваше от храст към храст. Два пъти стъпи в кучешки лайна. Мууз беше чудесно куче, но не беше безгрешен. Най-после стигна стъпалата на задната веранда.

Вътре свиреше музика. Беше стара мелодия още от времето, когато родителите й са били ученици. Какво съвпадение, наистина тази песен беше една от любимите им. Макар Криси да не се сещаше за заглавието, тя все пак си спомни името на групата — «Звездите».

Прецени, че музиката заедно с падащия дъжд ще прикрие всеки шум, промъкна се по стълбите на верандата от червено дърво, приведена на две, и се придвижи до най-близкия прозорец. Там тя се сгуши под перваза и се заслуша в говора отвътре. Хората там разговаряха, често се смееха, понякога пригласяха на песните от радиото.