Дийн Кунц - Полунощ

Беше идвал в училището «Томас Джеферсън», за да говори на петокласниците и шестокласниците миналата година по време на «Дните на бдението». Разказваше интересни неща за трудностите, които срещат инвалидите, и за разнообразните им умения.

Отначало Криси го съжали с цялото си сърце, защото изглеждаше безпомощен в своя инвалиден стол, положил там скованото си тяло с една здрава ръка, главата му леко извита и наклонена постоянно на една страна. Но докато го слушаше, разбра, че притежава чудесно чувство за хумор и не страда от самосъжаление, така че изглеждаше все по-абсурдно да го съжалява. Децата имаха възможност да му задават въпроси и той искрено желаеше да им разкаже за интимните неща от живота си, за своите радости и мъки. Накрая Криси вече му се възхищаваше.

И кучето му Мууз беше разкошно.

Сега когато гледаше към остъклената къща от червено дърво, през високата зелена трева, Криси се чудеше дали може да получи помощ от тях. Тя се отпусна в храсталака и се замисли минута-две върху новата възможност.

Надали един инвалид, прикован за стола си, щеше да бъде нужен на нашествениците от Космоса. Веднага се засрами от себе си, че си помисли подобно нещо. Един инвалид не беше второкачествено човешко същество. Той имаше също толкова да предложи на извънземните, колкото и всеки друг.

От друга страна… дали пък извънземните имаха представа какво означава инвалид? Не изискваше ли много от тях? Все пак нали бяха извънземни. Техните ценности едва ли бяха същите като на човешките същества. Ако се движеха наоколо и хвърляха семена или спори, или дребни червейчета или кой знае какво, ако действително ядяха хора, кой би очаквал от тях да се отнасят към инвалидите с нужното уважение.

Хари Талбот.

Колкото повече Криси мислеше за него, толкова повече се убеждаваше, че е станал предмет на ужасното внимание на извънземните.

Сам намаза скарата с мазнина, за да не се залепват палачинките.

Теса включи котлона на печката и сложи там чиния, за да държи палачинките топли, когато ги направи.

Тогава с тон, който веднага му подсказа, че беше решена да го убеди да подложи на преоценка мрачното си мнение за живота, тя му рече:

— Я ми кажи: щом си изпаднал в такъв песимизъм, не ти ли е идвало наум да се…

— Да се самоубия?

— Защо не?

Той се засмя горчиво.

— Докато шофирах насам от Сан Франциско, изиграх малка игра със себе си — изброих причините, заради които заслужава да се живее. Сетих се само за четири, но, изглежда, са достатъчни, тъй като все още съм жив.

— Би ли ми ги изброил?

— Първо — добрата мексиканска храна; второ — черната бира гинес.

— Лично аз предпочитам тъмна хайникен.

— Чудесно, но това не е причина да живееш. Причина да живееш е гинес.

— Коя е третата?

— Голди Хоун.

— Познаваш ли я?

— Не. Може и да не искам истински да се запозная с нея, тъй като може да се разочаровам. Говоря за екранния й образ, онзи на идеалната Голди Хоун.

— Тя ли е момичето на мечтите ти?

— Много повече… тя… е, не знам… тя изглежда недокосната от живота, непокварена, невинна и… и… забавна.

— Мислиш ли, че някога ще я срещнеш, искам да кажа, «на живо»?

— Майтапиш се.

— Ако наистина срещнеш на някое парти Голди Хоун и ако тя ти обърне внимание и каже нещо пикантно и се изкикоти, както си знае, дали ще разбереш, че е тя?

— О, всякак ще разбера.

— Не, няма. Ще се отплеснеш да й говориш какъв грозен, суров, жесток, черен, проклет и глупав е животът ти в този момент. И ще изпуснеш мига. Ще ти притъмнее и няма да я видиш. Та каква е четвъртата причина да живееш?

— Страхът от смъртта — поколеба се той.

Тя примигна срещу него.

— Не мога да разбера. Ако животът е толкова гаден, защо да се страхуваме от смъртта?

— Преживях една смърт. Бях на операционната маса и лекарите вадеха сачма от гърдите ми. Тогава за малко да гушна китката. Издигнах се над тялото си, отплувах към тавана, гледах оттам известно време, след това усетих, че препускам все по-бързо по тъмен тунел към някаква ослепителна светлина. Това е цялата история.

Тя беше заинтригувана и впечатлена. Ясносините й очи се разшириха от любопитство.

— Е, и?

— Видях какво има отвъд.

— Сериозно ли говориш? Да не искаш да кажеш, че си видял отвъдния живот?

— Да.

— И Бога?

— Да.

Теса бе смаяна:

— Но ако си видял там Бога и знаеш със сигурност, че има друг свят, тогава това означава, че има защо да се живее.

— Е, и?