Дийн Кунц - Полунощ

Като приключи с яденето, се качи горе, за да види Дени.

Когато отвори вратата на момчето, всичко там изглеждаше точно така, както беше последния път — когато го видя снощи. Пердетата бяха спуснати, стаята — тъмна освен зеленикавата светлина от екрана на компютъра. Дени седеше пред него, загледан в данните, които преминаваха през екрана.

След това Ломан забеляза нещо, което накара кожата му да настръхне.

Затвори очи.

Зачака.

Отвори ги.

Това не беше илюзия.

Прилоша му. Поиска да се върне в коридора, да затвори вратата, да забрави какво беше видял и да се махне. Но не можеше да мръдне и да отмести поглед.

Дени беше извадил кабела на компютърната клавиатура и я беше оставил на пода до стола си. Беше развинтил предния предпазен капак на възела за обработка на данните. Ръцете му бяха на скута, но вече не бяха ръце. Пръстите му бяха страшно издължени, като върховете им не завършваха с нокти, а с металообразни жици като шнур на лампа, промушващи се във вътрешността на компютъра и изчезващи там.

Дени нямаше повече нужда от клавиатура.

Той беше станал част от системата. Чрез компютъра и модем-връзката му с «Ню Уейв» Дени се беше слял с главния компютър, със Сън.

— Дени?

Беше приел алтернативна форма, ала не животинска като на регресиралите.

— Дени?

Момчето не отговори.

— Дени?

От компютъра долетя странно тракане и звуци от електронно пулсиране.

Ломан неохотно влезе в стаята и се приближи до бюрото. Погледна към сина си и потрепери.

Устата на Дени висеше отворена. Слюнка се стичаше по брадичката му. До такава степен се бе прехласнал от компютъра и от директния контакт с него, че не се бе потрудил да стане да яде или да отиде до тоалетната, беше уринирал в панталоните си.

Очите му бяха изчезнали. На тяхно място имаше нещо, което приличаше на две сфери от разтопен метал, бляскави като огледала. Те отразяваха данните, които се рояха на екрана отпред.

Пулсиращи звуци, меките електронни искрици не идваха от компютъра, а от Дени.

Яйцата бяха вкусни, палачинките великолепни, а кафето — силно и ободряващо. Докато закусваха, Сам им обрисува измисления от него начин да изпрати съобщение до Бюрото.

— Все още телефонът ти е прекъснат, Хари. Пробвах го тази сутрин. В никакъв случай не можем да вървим до черния път пеша, нито с кола при тези патрули и блокировки на пътищата. В края на краищата ние като че сме единствените хора, разбрали нещо по-съществено. Ние сме единствените схванали, че тук става нещо ненормално, че трябва непременно да го спрем. Ние и може би момичето на Фостърови, за което полицаите разговаряха по видеодисплея миналата вечер.

— Ако тя наистина е дете — каза Теса, — само малко момиче, дори и в пубертета да е, няма да има голям шанс срещу тях. Може би вече са я хванали.

Сам кимна.

— И ако ни пипнат и нас, докато се опитваме да се измъкнем от града, никой няма да остане да свърши работата. Затова първо трябва да изберем вариант с по-малък риск.

— Има ли въобще такъв вариант? — повиши глас Хари, докато си топеше залъка в жълтъка, хапвайки бавно с подчертано внимание заради сакатата си ръка.

Сам си сипа още малко сироп от клен върху палачинката, изненадан колко много яде, но се оправда, като си каза, че това може да се окаже последното им ядене. Обади се:

— Вижте какво… това може да е и град, пълен с жици.

— Пълен с жици?

— Под контрола на компютри. «Ню Уейв» е раздала компютри на полицията, за да се включат и те в мрежата…

— Също и на училищата — вметна Хари. — Помня, че четох доста за това във вестника миналата пролет или в началото на лятото. Дали са много компютри и софтуер на началните и гимназиалните училища. Било жест на благотворителност.

— Сега всичко започва да изглежда по-зловещо — каза Теса.

— Ясно като бял ден.

Теса продължи:

— Сега вече е ясно, че те са искали компютри в училищата по същите причини, заради които са компютризирали и полицаите, да ги свържат здраво с «Ню Уейв» за наблюдение и контрол.

Сам остави вилицата си.

— За контрол на служителите разбирам — каза той, — но какво да кажем за близо една трета от населението на града?

— Възможно е да контролират и тях — обясни Хари. — Муунлайт Къв наистина се разрасна, след като «Ню Уейв» се настани тук преди десет години. В някои отношения това е един старомоден град и макар животът на хората му да не е пряко зависим от главния работодател, социално те са сплотени около него.