Дийн Кунц - Полунощ

Сега в спомена си Ломан сякаш чуваше развълнувания глас на Шедак в опръсканата с кръв спалня на Пайзър: «…само не мога да разбера защо регресиралите избират по-нисш от човешкия вид. Сто на сто във всеки от Новата раса има сила да претърпи еволюция, не деволюция, да се въздигне от обикновения човешки вид в друг, по-висш, по-чист…»

Ломан беше сигурен, че този образ на Дени с разтопен метал вместо очи не беше по-висш вид от човешкия, нито по-чист, нито по-съвършен. По свой начин беше дегенерация, като тази на Пайзър във вълк или превъплъщението на Куумбс в шимпанзе. Също както Пайзър, Дени беше напуснал интелектуалната си индивидуалност, за да се спаси от монотонния живот на човек от Новата раса. Вместо да се превърне в животно от глутницата, беше предпочел да стане един от безбройните възли за обработка на данни в мрежата на суперкомпютъра. Беше зачеркнал последното човешко нещо в себе си — своя мозък, и беше опростил същността си.

По брадичката на Дени се стече слюнка и остави мокро петно на сините му дънки.

«Дали чувства страх сега? — запита се Ломан. — Дали може да обича? Надали повече от мен. Но дали чувства страх?»

Едва ли. Машините не изпитват ужас от нищо.

Макар превръщането на Ломан да го беше лишило от други емоции освен страх, макар дните и нощите му да бяха се превърнали в едно дълго тягостно изпитание по един перверзен начин той се беше научил да обожава страха и да го поощрява, тъй като това беше единственото чувство, което го свързваше с богатството от преживявания преди. Ако някой му отнемеше и чувството за страх, щеше да стане машина, облечена в плът. Животът му нямаше повече да има човешко измерение.

Но Дени се беше предал и на тази последна, така ценна емоция. Сега единствено му оставаше да запълва сивите си дни с логически проблеми, разсъждения, безкрайни вериги от изчисления и никога непрекъсващи вълни от данни. И ако Шедак беше прав за дълголетието на Новата раса, тези дни за момчето щяха да бъдат всъщност векове.

Изведнъж откъм Дени долетяха странни звуци и резонираха в стените. Те напомняха на нечовешки, печални песни и вопли на морски чудовища, населяващи глъбините на морето.

Да се обади сега на Шедак и да представи Дени в това състояние, означаваше да окуражи този луд да върши по-нататък богохулните си дела. Ако Шедак погледнеше в какво се е превърнал Дени, той можеше да потърси начин да накара всички хора от Новата раса да се трансформират в идентични кибернетични механизми. Тази възможност изплаши Ломан още повече.

Нещото, в което беше се превърнало неговото дете, отново се умълча.

Ломан измъкна пистолета от кобура си. Ръката му трепереше силно.

Данните нахълтваха непрекъснато на екрана и същевременно преминаваха през повърхността на разтопените очи на Дени.

Загледан в това създание, което някога наричаше свой син, Ломан се порови за спомени от предишния си живот, като отчаяно се опитваше да си спомни нещо от любовта си към Дени, любовта на бащата към сина, сладката болка на гордостта, надеждите за бъдещето на момчето. Спомни си излетите им за риба, вечерите, прекарани заедно пред телевизора, любимите им книги, обсъждани от тях дълги часове, дългите минути, прекарани заедно върху работата над някой научен проект онази Коледа, когато Дени получи първия си велосипед, първата среща на момчето, когато целият изпотен от притеснение беше довел момичето на Талмадж у дома да я представи…

Ломан извикваше пред очите си картини от онези времена, ала те не упражниха никакво въздействие върху чувствата му. Знаеше, че ако възнамерява да убие единственото си дете, би трябвало да чувства нещо, нещо повече от страх, но нямаше тази възможност. За да се прояви поне малко като човешко същество, трябваше да изцеди поне една сълза. Когато натисна спусъка на своя «Смит и Уесън» обаче, очите му останаха сухи.

Без никакво предупреждение нещо изскочи от челото на Дени.

Ломан извика и залитна една-две крачки назад от учудване.

Отначало си помисли, че е червей, защото беше лъскаво, мазно и на сегменти, дебело колкото молив. Но докато продължаваше да излиза, забеляза че то е повече метално, отколкото органично, завършващо с рибешка глава, три пъти колкото размера на самия червей. Като пипало на отвратително насекомо то се засука пред лицето на Дени, растеше все по-дълго и по-дълго, докато докосна компютъра.

Той искаше това да стане, припомни си Ломан.

Това тук беше съзнание срещу материя, не генетика с объркани формули.