Дийн Кунц - Полунощ

— Тайна — прошепна Ранингдиър на Томи след деветия му рожден ден, когато момчето му каза, че е чуло звънчета под прозореца си посред нощ.

Когато станал, видял само една свещ, горяща на поляната. Станал, без да разбуди родителите си и излязъл, за да я погледне отблизо, но тя била изчезнала.

— Винаги пази в тайна тези знаци, иначе те ще узнаят, че си дете с бъдеще, че един ден ще имаш власт над тях и ще те убият сега, докато си още малък и слаб.

— Кои са тези «те»? — попита Томи.

— Те, онези, всички те — отвърна тайнствено индианецът.

— Но кои?

— Най-напред баща ти.

— Не и той.

— Точно той — прошепна Ранингдиър. — Той е властен. Обича да властва над другите, да извива ръцете им зад гърба, за да постигне своето. Сигурно си забелязал как всички хора му се кланят и лижат прахта пред краката му.

Наистина Томи беше доловил почитта, с която всички се отнасяха към баща му, особено политическите му съмишленици. На няколко пъти беше доловил истинските им, недвусмислени погледи зад гърба му, които всъщност бяха искреното отношение на тези хора към баща му. Пред него угодничеха и се подмазваха, а когато не гледаше в лицата им, сякаш не само се страхуваха, но го и мразеха.

— Той е доволен само когато получава все повече и повече власт. Никога няма да я изпусне, дори и за сина си, си казваха те. Ако разбере, че твоето бъдеще е предопределено да бъде по-бляскаво от неговото… то… тогава, никой не ще може да ти помогне. Дори и аз.

Всъщност ако техният семеен живот беше изпълнен с добри чувства, Томи не би се съгласявал с предупрежденията на индианеца. Ала баща му рядко разговаряше с него със сериозен тон, дори рядко го докосваше. Никога не го прегръщаше истински, никога не го целуна.

Понякога Ранингдиър носеше на момчето домашни сладкиши. Наричаше ги «кактусови сладкиши». Винаги носеше само по едно парче за всеки от тях и те винаги ядяха или седнали на верандата, когато индианецът имаше обедна почивка, или докато Томи вървеше подир своя наставник из голямата градина. Скоро след изяждането на кактусовия сладкиш момчето биваше обзето от странно настроение, от някаква еуфория. Сякаш не вървеше, а плуваше. Цветовете бяха по-свежи, по-ярки. Най-яркото нещо беше Ранингдиър. Косата му ставаше невъобразимо черна, зъбите му — блестящо бели, очите му — тъмни като дълбините на вселената. Всеки звук, дори хрупкавото кръц-кръц-кръц на ножиците за храсти, ревът на самолета над тях, слязъл ниско за приземяване на летището във Феникс, жужащият звук на помпата в басейна се превръщаше в музика, макар че най-музикалното нещо от всичко беше гласът на Ранингдиър. Миризмите също ставаха по-осезаеми: ароматът на окосената трева, на маслото, използвано от индианеца за смазване на инструментите. Дори и мирисът на пот му се струваше приятен. Ранингдиър ухаеше като прясно изпечен хляб, като сено и като медна монета.

Томи рядко помнеше за какво Ранингдиър разговаряше, след като изяждаха кактусовия сладкиш, ала не помнеше тогава индианецът да му е говорил нещо съществено. Много от нещата, които шепнеше, имаха връзка с появата на лунния ястреб.

— Ако великите духове ти изпратят лунния ястреб, това ще означава, че си предопределен и ще бъдеш неуязвим. Неуязвим! Но това също ще означава, че те ще искат нещо от теб в замяна, някакво дело, което истински да докаже твоята цена.

Томи запомни това от тези разговори, почти нищо друго. Обикновено след час се изморяваше и отиваше в стаята си да почива. Тогава сънищата му бяха ярки, бяха по-истински от действителността и в тях винаги присъстваше индианецът. Те същевременно и го плашеха, и го успокояваха.

В един дъждовен ден през ноември, когато Томи беше на десет години, двамата с Ранингдиър бяха в гаража. Индианецът поправяше електрическия нож, с който съдията режеше пуйката в Деня на благодарността и на Коледа, а Томи го наблюдаваше. Въздухът беше приятно хладен и необичайно влажен за Феникс. Те разговаряха за дъжда, за задаващия се празник и за нещата, случили се наскоро в училище. Не винаги разговаряха за знамения и предопределеност, защото, ако беше така, момчето не би се привързало към индианеца толкова много. Ранингдиър беше добър слушател.

Когато индианецът поправи електрическия нож, го включи в контакта. Ножовката се задвижи назад-напред с такава скорост, че почти се сля със светлината.

Томи изръкопляска.

— Виждаш ли това? — попита Ранингдиър, вдигнал ножа високо.

Светли прашинки изхвърчаха изпод сновящото като совалка ножче, което сякаш разрязваше самата светлина.