Дийн Кунц - Полунощ

Томи понечи да избяга от страх.

Но индианецът го хвана за ръката, дръпна го по-близо и каза:

— Не се страхувай. Това е една безвредна градинска змия. Няма да те ухапе. Всъщност тя е знак за теб.

Томи погледна с широко отворени очи трийсетсантиметровата змия, извита като буквата «О», с опашка в устата си, сякаш се самоизяждаше. Влечугото беше неподвижно, с немигащи стъклени очи. Томи го помисли за мъртво, но индианецът го увери, че е живо.

— Това е голям и значим знак, който всички индианци знаят — каза Ранингдиър. Приклекна пред змията и дръпна момчето към себе си. — Това е знак — прошепна той, — божествен знак, изпратен от Великия Дух, и винаги се отнася за малко момче, значи за теб. Могъщ знак!

Загледан унесено в змията, Томи попита:

— Знак? Какъв знак? Това е само змия.

— Знамение. Предсказание. Свещен знак — обясни Ранингдиър.

Докато стояха пред змията, той обясни тези неща на Томи с напрегнат шепот, като през цялото време го държеше за ръка. Слънцето се отразяваше в плочките. Горещи вълни се излъчваха от тях. Змията беше толкова неподвижна, сякаш беше украшение, а не истинско влечуго — нанизани смарагди с два рубина за очи. След малко Томи пак потъна в онзи странен транс, в който беше изпаднал на верандата, и гласът на Ранингдиър дълбоко проникваше в ума му.

След малко му се стори, сякаш гласът не беше на Ранингдиър, а на змията. Гледаше, без да мигне, влечугото и почти забрави за Ранингдиър, тъй като онова, което змията му говореше, беше толкова властно и вълнуващо, че изпълваше съществото му, макар да не го разбираше напълно.

— Това е знак на съдбата — му каза змията, — знак, че ти ще си човек с голяма власт, много по-огромна от тази на баща ти, човек на когото другите ще се кланят, човек, който не ще се бои от бъдещето, защото той ще го създава и който ще притежава всичко в света. Но засега това е наша тайна. Никой не бива да знае, че аз съм ти донесла това послание, защото ако разберат, че ти ще властваш над тях, те ще те убият, ще ти прережат гърлото през нощта, ще ти изтръгнат сърцето и ще те заровят в дълбок гроб. Те не трябва да знаят, че си бъдещият цар, че си бъдещият бог на земята. Ако разберат, ще те унищожат, преди цветът да е разцъфнал. Тайна! Това е наша тайна. Аз съм самоизяждаща се змия, ще се самоизям и ще изчезна сега, след като предадох съобщението, и никой не ще разбере, че съм била тук. Довери се на индианеца, но на никого другиго. Никога на никой. Никога.

Томи припадна до басейна и боледува два дни. Лекарят беше объркан. Момчето нямаше треска, нямаше подуване на лимфни жлези, не му се гадеше, нямаше схващане на мускули или болки. Той просто беше обзет от летаргия. Не искаше дори да погледне и комикс или телевизия. Нямаше апетит. Спеше по четиринайсет часа на ден, а през останалото време беше като замаян.

— Вероятно лек слънчев удар — беше казал лекарят — и ако не му мине за няколко дни, ще го отведем в болницата за изследвания.

През деня, когато съдията имаше работа в съда или се събираше със съдружниците си и когато майката на Томи беше в местния клуб по повод на някое благотворително събитие, Ранингдиър се промъкваше в къщата и сядаха за десетина минути до леглото на момчето. Разказваше му истории със своя особен напевен глас.

Мис Карвал, тяхната домакиня и бавачка, знаеше, че нито съдията, нито майка му ще одобрят посещенията на индианеца. Но мис Карвал беше с меко сърце и без това не одобряваше, че Шедакови отделяха малко време за детето си. А тя харесваше индианеца. Мълчеше за посещенията му, защото не виждаше нищо лошо в тях.

Тъкмо когато бяха решили да пратят момчето в болница, то се поправи и диагнозата на лекаря за лек слънчев удар беше приета. След това Томи прекарваше с Ранингдиър цялото време, когато баща му и майка му ги нямаше у дома. Когато тръгна на училище, се прибираше направо вкъщи. Никога не ходеше на гости при другите деца, когато го канеха, защото гореше от нетърпение да отиде при Ранингдиър, преди да се върнат родителите му.

И седмица след седмица, месец след месец, година след година индианецът непрекъснато показваше знамения на Томи, които предсказваха неясната все още, но велика съдба на момчето. Една четирилистна детелина под прозореца му. Мъртъв плъх в басейна. Десетина щурчета в бюрото на момчето, когато то се прибра един следобед. Появяваха се монети по места, където той не беше ги оставял, по едно пени във всяка обувка в килера. След месец — по десет цента във всеки джоб на панталона му. По-късно един сребърен долар в една ябълка, белена от Ранингдиър за него. Индианецът гледаше тези монети със страхопочитание и обясняваше, че те са особено знаменателни.