Дийн Кунц - Полунощ

Отец Кастели отвори вратата и примигна от учудване, когато я видя. Беше нисък човек, около един и шейсет и седем, и закръглен, но не дебел. Черната му коса беше посивяла на слепоочията. Дори гордият му закривен нос не можеше да придаде суров вид на добродушното му лице.

Той пак примигна — за пръв път Криси го виждаше без очила — и каза:

— Криси, ти ли си?

Усмихна се и тя си помисли, че е постъпила правилно, като е потърсила помощ от него.

— Какво те води при мене в този час, в това време? — Той погледна зад нея към алеята. — Къде са родителите ти?

— Отче — проговори тя с одрезгавял глас. — Трябва да ви кажа нещо.

Усмивката му се стопи.

— Случило ли се е нещо?

— Да, отче. Нещо лошо. Много лошо, адски лошо.

— Влизай, влизай. Та ти си вир вода! — Той я подкани към антрето и затвори вратата. — Мило момиче, за какво става дума?

— Извънземни, отче — заекна тя от студа.

— Ела тук в кухнята — подкани я свещеникът. — Тук е най-топлото място в къщата. Тъкмо приготвях закуска.

— Ще съсипя килима. — Криси посочи ориенталската пътека, опъната върху дъбовия паркет.

— А, да не те е грижа. И тя като мен е вече поостаряла, може да се тъпче от всички. Искаш ли горещо какао? Тъкмо приготвях закуската и сложих голямо канче с какао.

Момичето го последва с благодарност в тъмния коридор, ухаещ леко на лимонова есенция, бор и тамян.

Кухнята беше уютна. Поизносен линолеум. Жълт. Бледо-жълти стени. Шкафове от тъмно дърво с порцеланови дръжки. Сива и жълта керамика. Имаше хладилник, микровълнова печка, тостер, електрическа отварачка за консерви, както във всички кухни, което я изненада. Не знаеше защо, но очакваше тук нещо по-различно. Да, ама и свещениците имат нужда от техника. Надали можеха да извикат някой сръчен ангел да приготви закуската им.

Това място миришеше прекрасно. Какаото вече се надигаше. В тостера се печаха филии. На слабия огън цвърчаха наденички.

Отец Кастели я настани на масата, после започна да се суети наоколо, като че ли тя беше пиленце, а той квачка. Завтече се нагоре, върна се с две пухкави хавлиени кърпи и каза:

— Подсуши си косата и изцеди водата от дрехите си с едната, а с другата се завий като с шал. Така ще се стоплиш.

Докато изпълняваше указанията му, той донесе два аспирина. Сложи ги на масата пред нея и каза:

— Ще ти донеса малко портокалов сок да го изпиеш. Съдържа много витамин С. Аспиринът с витамин С са добра комбинация, ще те предпазят от настинка.

Когато се върна със сока, остана прав и я загледа, клатейки глава. Тя си помисли, че видът я изморен и жалък.

— Мило момиче, какво си правила? — Сякаш не беше чул обясненията й за извънземните. — Не, почакай. Ще ми разкажеш всичко, докато закусваш. Нали ще закусиш?

— Да, много моля, отец Кастели. Прегладняла съм. От вчера съм яла само два шоколада.

— Само шоколадчета? — Той въздъхна. — Шоколадът е благословена работа, но също и оръдие на дявола да ни вкара в изкушение, оръдие на чревоугодничеството. — Той потупа закръгленото си коремче. — Самият аз доста се възползвам от благините му, но никога… — Той наблегна на думата «никога» и при мигна към нея — … никога не изпълнявам зова на дявола да ям още и още! Но ако ти ядеш само шоколад, зъбките ще ти изпадат. Ето… аз имам достатъчно наденички и за двама ни. Щях да си приготвя и няколко яйца. Искаш ли яйца?

— Да, моля.

— А препечена филийка?

— Да.

— Имам малко прекрасни сусамени кифлички тук на масата. И какао, разбира се.

Криси изпи двата аспирина с портокаловия сок. Отец Кастели внимателно я наблюдаваше, докато чупеше яйцата в нагорещения тиган.

— Добре ли си?

— Да, отче.

— Сигурна ли си?

— Да. Напълно. Вече съм добре.

— Хубаво е да закуси човек с компания.

Криси изпи остатъка от сока.

Той каза:

— Когато отец О’Брайан приключи със службата, обикновено няма охота за ядене. Има нервен стомах. — Той се захили. — Те всички са с треперещи стомаси, когато започват. Първите няколко месеца излизат от олтара, изплашени до смърт. Това е свещена дейност, нали разбираш, да четеш службата, и младите свещеници винаги се притесняват, че ще объркат нещо… О, и аз не знам… мислят, че ще обидят Бога, предполагам. Но Бог не се обижда лесно. Ако това ставаше, отдавна да се е отказал от човешката раса! След време всички млади свещеници разбират това и се оправят. Тогава, като си дойдат от служба, изяждат хранителните запаси за цяла седмица.

Тя разбра, че говори, колкото да я успокои. Беше забелязал колко е изтощена. Искаше да я успокои, за да му разкаже всичко спокойно. Нямаше нищо против. Нужна й беше малко утеха.