Дийн Кунц - Полунощ

Свеж въздух нахлуваше през влакнестата материя и Криси беше обезпокоена от гъделичкане в носа. Уплаши се да не кихне.

Сара отвори едната врата на камиона, почти на метър от скривалището на Криси, и каза:

— Ще си изпатиш, Ед.

— Да не мислиш, че съм нежна виолетка? — пошегува се той, след като отвори другата врата и влезе в камиона.

— Мисля, че си един сбръчкан стар глухар!

Той се засмя.

— Беше на друго мнение снощи.

— Да, бях. Въпреки това ти си моят сбръчкан глухар и не искам вятърът да те издуха.

Първо се блъсна едната врата, после и другата.

Уверена, че никой няма да я види, Криси дръпна чувалите и подаде глава. Защипа носа си и задиша през уста, докато гъделичкането в ноздрите й престана.

Докато Ед Юлан загряваше мотора, Криси ги слушаше какво си говорят. Не успя да чуе всичко, но като че продължаваха да се занасят.

Студен дъжд заля лицето й и тя веднага мушна глава под чувалите, като остави малък процеп за дишане.

Като се замисли над дочутия разговор и се заслуша в смеха на господин Юлан, Криси се запита дали може да им се довери. Ако те бяха извънземни, надали щяха да си правят глупави шеги и да се ухажват по такъв смешен начин. Ако правеха театър в присъствието на други, за да се прикрият, това беше друг въпрос, но те бяха сами. Насаме едни извънземни не биха разговаряли по начина, по който го правеха семейство Юлан, но знае ли човек…

Възможно беше извънземните да бяха се превъплътили в Ед и Сара Юлан през нощта и още да не бяха влезли в ролите си. Ами ако се упражняваха да се държат като хора, за да се прикриват по-лесно? Ако Криси се издадеше, те щяха да извадят пипала и клещи като на рак от гърдите си и или щяха да я изядат жива, или да я замразят, след което да я поставят в рамка и да си я отнесат в техния свят, за да я закачат на стената като трофей.

В разгара на космическото нашествие човек може да се довери само след дълго изчакване. Криси реши да се придържа към първоначалния си план.

Пластмасовите чували, струпани около нея, я пазеха донякъде от дъжда, но все пак се намокриха.

От време на време тя надникваше, за да види къде се намира. Когато забеляза, че завиват от черния път към Оушън Авеню, тя се измъкна от прикритието си.

На гърба на кабината имаше прозорче, така че Юлан можеше да я види, ако се обърнеше назад. Трябваше да пролази към задната част на камиона и да бъде готова да скочи, когато наближат църквата «Св. Богородица».

Примъкна се между градинарските принадлежности и стигна до задния капак, сгуши се там, трепереща и изплашена под дъжда.

Прекосиха Шаста Уей, първата пресечка в края на града, и потеглиха надолу през търговската част на Оушън Авеню. Бяха само на четири пресечки от църквата.

Криси се изненада, че нямаше пешеходци и коли по улицата. Погледна часовника си, беше рано — 7:03 ч., но не чак толкова, че всички още да спят. Предположи, че лошото време беше обезлюдило града. Надали някой желаеше да излезе навън в тази влага.

Имаше и друга възможност. Сигурно извънземните се бяха вселили в толкова много хора от Муунлайт Къв, че вече не зачитаха ежедневните си задължения. Навярно малко преди цялостното нашествие искаха да преобразят и последния обитател на града. Тези заключения бяха много тревожни.

Когато бяха на една пресечка от «Св. Богородица», Криси се прехвърли през задния капак и стъпи върху бронята от външната страна на камиона. Трепереше, че могат да я забележат Юланови или някой пешеходец, който да се развика: «Хей, ти луда ли си да висиш така на камиона?» Беше безлюдно и стигнаха до следващата пресечка без произшествия.

Спирачките изскърцаха, когато господин Юлан намали на един «стоп».

Камионът спря и момичето скочи на земята.

Господин Юлан зави вляво на пресечката. Тръгна към началното училище «Томас Джеферсън», където работеше госпожа Юлан и където Криси ходеше на училище.

Пресече кръстовището и тичешком изкачи стълбите на «Св. Богородица». Тържествуваше, защото бе намерила убежище независимо от всичко.

С ръка на бравата спря и се огледа. Прозорците на магазините, канцелариите, на къщите и апартаментите нямаха никакви признаци на живот. Цареше истинско мъртвило и само вятърът и дъждът се разхождаха из призрачния град.

На ъгъла до църквата спря полицейска кола пред знака «стоп». Вътре имаше двама души. Никой от тях не погледна към нея.

Тя вече беше разбрала, че и на полицаите не биваше да се доверява. Успя да се промъкне в църквата, преди да я забележат.