Дийн Кунц - Полунощ

— Да няма нещо там? — попита Сам, като че знаеше отговора на въпроса.

Макар и сънен, бързо прекоси тъмната стая. Блъсна се в някаква мебел, но не събори нищо и отиде при кучето до прозореца.

В часа преди зазоряване дъждовната нощ изглеждаше непрогледна, но очите на Сам се приспособиха към тъмнината. Успя да види стената на съседната къща на десет метра от тях. По стръмната поляна между двете постройки нямаше трева, само туфи от храсти и няколко борчета, полюляващи се от поривите на вятъра.

Почти веднага забеляза двете същества. Намираха се на около пет метра от прозореца, запътени надолу към «Конквистадор». Макар Сам да не ги виждаше в детайли, но по особено приведените им фигури и провлачена походка, грациозна като на хищник, разбра че не бяха обикновени хора.

Когато спряха до боровете, едното от тях погледна към къщата на Талбот и Сам видя кехлибарените му очи, с мека светлина. Замръзна като хипнотизиран, но не толкова от страх, колкото от удивление. След това усети, че съществото гледаше право към неговия прозорец, сякаш го виждаше и внезапно скочи право към него.

Сам се свлече под перваза, притиснат до стената, и дръпна Мууз към себе си. Кучето беше усетило опасността и покорно се сви до него.

Част от секундата по-късно през шума на дъжда и вятъра Сам чу припрени движения от другата страна на стената, до която се бе свил. Мек, глух шум. Драскане.

Стисна пистолета в дясната ръка, за да посрещне съществото, ако имаше достатъчно смелост да се хвърли срещу стъклото.

Изминаха няколко секунди в пълна тишина.

С лявата си ръка Сам държеше Мууз. Чувстваше как кучето трепери.

Тик-так-тик-так…

След дълги секунди този звук изненада Сам, тъй като беше помислил, че съществото си е отишло.

Тик-так-тик-так…

То чукаше леко по стъклото, сякаш изпробваше здравината му или може би за да повика мъжа, който беше забелязало.

Тик-так-тик-так. Пауза. Тик-так-тик-так…

Тъкър отведе компанията си далече от калта и дъжда, под полусрутената веранда на една изоставена къща. Дъските скърцаха под тежестта им. Един от оцелелите капаци на прозорците се удряше от вятъра. Останалите отдавна бяха изгнили.

Той се насили да опише словом намеренията си, но разбра, че е много трудно да си припомни или да изговори нужните думи. Помежду ръмженията и гърлените звуци само успя да каже:

— …Тук… скривам… тук… безопасно…

Другият мъжкар, изглежда, беше изгубил говора си напълно, защото не можа да изрече нито дума.

Женската произнесе със значителни затруднения:

— …Безопасност… тук… дом…

Тъкър огледа за момент двамата си другари и разбра, че по време на нощните им приключения те се бяха променили. Преди женската имаше котешки черти, беше ловка, с котешки нос, уши и остри зъби, които оголваше, когато съскаше от страх, гняв или от сексуална възбуда. Макар нещо от котешкото да се беше запазило все още у нея, сега беше повече вълк като Тъкър — с едра глава и вълча муцуна. Крайниците й бяха нещо средно между лапи и ръце, с нокти по-дълги и по-страшни от тези на вълк. Другият мъжкар, преди с уникална външност, с черти на насекомо и хиена, сега беше започнал да прилича на Тъкър.

С мълчаливото съгласие на останалите Тъкър беше станал ръководител на групата. Придружителите му, изглежда, бяха решили, че след като му се подчиняват, трябва да му приличат и но външност. Разбра, че това беше важен поврат, макар и зловещ.

Не беше сигурен защо това го плашеше, а вече и не можеше да мисли, за да разбере. Можеше да разреши единствено неотложните нужди.

— …тук… тук… безопасност… тук…

Поведе ги през разбитата полуотворена врата към предното антре на рухналата къща. Мазилката беше напукана и изронена, гредите отдолу се показаха като ребра на полуразложено тяло.

Тъкър тръгна подир миризмите в къщата и това му се видя интересно. Другарите му го последваха, докато той душеше петна от плесен, изпражнения от жаби в един тъмен ъгъл на стаята, гъбясалите места в другата страна на коридора, изпражнения от плъхове, мумифицирани останки от птица, все още пресен труп на умрял койот.

По време на тази инспекция Тъкър осъзна, че къщата не им предлагаше идеален подслон. Стаите бяха прекалено големи и ветровити заради изкъртените прозорци. Макар във въздуха да не се носеше миризма на човек, той усети, че тук все още идваха хора, не често, но все пак можеха да дойдат за беля.

В кухнята откри вход към мазето и това го развълнува. Поведе останалите надолу по скърцащите стълби в непрогледната тъмнина, където нямаше студено течение, където подът и стените бяха сухи и въздухът чист.