Дийн Кунц - Полунощ

Старецът счупи и четирите яйца, обърна наденичките с вилицата, след което извади широка лъжица и я постави близо до тигана. Докато подреждаше чиниите, вилиците и ножовете на масата, каза:

— Ти изглеждаш така изплашена, Криси, сякаш си видяла призрак. Успокой се вече. Щом дори един млад свещеник след толкова години учене се страхува да не обърка службата, значи всеки може да се страхува да не сбърка. Повечето от страховете ние сами си ги създаваме и можем да ги отстраним също така лесно, както сме ги създали.

— Няма да е така с моя проблем — отвърна Криси.

— Ще видим.

Той прехвърли яйцата и наденичките от тигана в чиниите.

За първи път от двайсет и четири часа насам светът изглеждаше както трябва. Докато отец Кастели сервираше и я подканяше да яде, Криси издаде лека въздишка на облекчение и започна да се храни.

Шедак обикновено си лягаше след разсъмване, така че към седем сутринта във вторник се прозяваше и търкаше очите си, докато шофираше буса си из Муунлайт Къв. Искаше да поспи на спокойствие няколко часа далеч от Ломан. Денят щеше да бъде облачен и мрачен. Дневната светлина раздразни очите му.

Той си спомни за Паула Паркинс, разкъсана от регресирали през септември. Имотът й от един и половина акра беше усамотен. Макар семейството на мъртвата жена да го беше обявило за продан, той все още не беше продаден. Шедак подкара натам, паркира в празния гараж, изключи мотора и затвори голямата гаражна врата.

Изяде един сандвич с шунка и пи кола. После се зави с одеялата отзад в буса и се унесе в сън.

Никога не страдаше от безсъние, може би защото беше до такава степен уверен в значението на ролята си в този живот, че нямаше никакви грижи за утрешния ден. Беше абсолютно сигурен, че бъдещето лесно можеше да бъде пригодено към неговите планове.

През целия си живот Шедак забелязваше знаците на своята уникалност, знамения, които предсказваха окончателното му тържество. Отначало ги забелязваше, защото Дон Ранингдиър му ги показваше. Ранингдиър беше индианец — точно от кое племе, Шедак не беше разбрал. Работеше във фермите при баща му като градинар. Ранингдиър беше слаб и ловък, жилест, със спечено лице и мазолести ръце. Очите му бяха искрящи и черни, много силни, от които понякога се налагаше да извърне поглед… или пък обратното, човек не можеше да откъсне очи от него. Индианецът се заинтересува от младия Том Шедак и го оставяше да му помага в двора, когато нито съдията, нито майка му бяха наблизо, за да се възпротивят на «черната работа» или на общуването със социално по-нисши хора. От пет- до дванайсетгодишната си възраст Шедак непрекъснато беше около Ранингдиър.

Един от първите му спомени за него беше знакът на самоизяждащата се змия.

Тогава беше на пет години, излегнал се на задната веранда на голямата къща във Феникс, сред множество играчки, но Ранингдиър се интересуваше главно от миниатюрните камиони и коли. Индианецът беше облечен в джинси и високи боти, гол до кръста под яркото слънце на пустинята и подстригваше храсти с големи ножици. Мускулите на гърба на Ранингдиър и на раменете му се свиваха и отпускаха и Томи се прехласна от физическата му сила. Съдията, бащата на Томи, беше слаб, кокалест и блед. На пет години самият Томи, приличаше на баща си — светъл, висок за възрастта си и болезнено слаб. До деня когато му показа самоизяждащата се змия, Ранингдиър беше на работа при Шедакови от две седмици и Томи, без да разбира защо, беше много привързан към него. Ранингдиър често му се усмихваше и му разказваше смешни истории за говорещи койоти, гърмящи змии и други животни на пустинята. Понякога наричаше Томи «Малкият главатар» и този прякор беше първият в живота му. Майка му винаги му казваше Томи или Том, съдията го наричаше Томас. Така той се изтягаше сред играчките си и все по-малко се заиграваше с тях, докато най-накрая съвсем ги заряза и просто наблюдаваше Ранингдиър като хипнотизиран.

Не знаеше колко дълго беше лежал в транс на верандата през един горещ сух ден, когато за негово учудване Ранингдиър го извика.

— Малки главатарю, ела виж това.

Отначало беше толкова объркан, че не успя да реагира. Ръцете и краката му не го слушаха. Сякаш беше мумифициран.

— Хайде, хайде, Малки главатарю. Трябва да погледнеш това.

Най-после Томи скочи на крака, изтича към поляната до храстите около плувния басейн, които Ранингдиър подстригваше.

— Това е рядко нещо — каза Ранингдиър строго и посочи една зелена змия, която лежеше в краката му върху плочките покрай басейна.