Дийн Кунц - Полунощ

Именно затова Шедак разбра, че го търси някой от „променените“, а тъй като това беше телефонът само за лични връзки, си помисли, че това е някой от най-близките му сътрудници в „Ню Уейв“. Дигиталният брояч на апарата показа номера, от който се обаждаха. Търсеше го Майк Пайзър. Той взе слушалката и каза:

— Шедак слуша.

Човекът от другата страна дишаше тежко и накъсано в слушалката, но не каза нищо.

Мръщейки се, Шедак повтори:

— Ало?

Пак дишане.

— Майк, ти ли си? — попита Шедак.

Гласът, който най-после се обади, беше дрезгав, гръден с остра нотка, шепнещ, но силен. Гласът на Пайзър и все пак различен от неговия:

— …Нещо има, нещо лошо, лошо, не мога, не мога да се променя… лошо… лошо…

Шедак не искаше да повярва, че позна гласа на Майк Пайзър, с тези странни повторения на думи и странна интонация. Все пак попита:

— Кой е?

— …нужда, нужда… искам, нужда…

— Какво е това? — сърдито каза Шедак, обаче друг въпрос се оформяше в главата му. „Що за история?“

Събеседникът му изохка, като че изпитваше силна болка. Чу се трясък от падането на слушалката.

Шедак затвори телефона, върна се към компютъра и набра номера на полицията със спешно съобщение до Ломан Уоткинс.

Седнал на високия стол в тъмната стая на трития етаж, наведен над окуляра, Сам Букър разгледа гърба на погребална къща „Калан“. Вече само разпокъсани парцали от мъглата, носени от вятъра, още свистящ край прозореца, се мяркаха навън. Той разклащаше клоните на дърветата по хълмовете, на които беше построен Муунлайт Къв. Лампите по алеята бяха изгасени и задният двор на „Калан“ беше потопен в мрак, освен слабата светлина, струяща от покритите със сенници прозорци в крилото на крематориума. Без съмнение сега трескаво подклаждаха огъня, за да изгорят тялото на двойката, убита в мотела.

Теса седеше на ръба на леглото зад Сам и галеше Мууз, поставил муцуната си в скута й.

Хари седеше наблизо в стола си. Той включи с джобно фенерче, за да освети едно тефтерче, в което си водеше записки за необикновената дейност в моргата.

— Първия път, когато нещо необичайно ми направи впечатление, аз отбелязах, беше в нощта на двайсет и осми август — каза Хари. — Двайсет минути преди полунощ. Докараха четири тела наведнъж с катафалката и градската линейка. Полицията ги придружаваше. Телата бяха завити в найлонови чували и нищо особено не видях по тях, но санитарите, полицаите и персоналът в „Калан“ бяха е… малко… разстроени. Прочетох го по лицата им. Изпитваха страх. Оглеждаха се към съседните къщи и алеята, като че ли се опасяваха, че някой ще ги види, тъй като те само си вършеха работата. Нали? Както и да е, по-късно прочетох в областния вестник за семейство Майзер, загинало от пожар, и разбрах, че точно техните дела са били докарани в „Калан“ през онази нощ. Мисля, че те са умрели от пожар, толкова колкото и сестра ви се е самоубила.

— Сигурно е така — потвърди Теса.

Без да вдига поглед от погребалната къща, Сам каза:

— И аз имам Майзерови в списъка си. Те бяха открити по време на разследването на случая Санчес-Бустаманте.

Хари се покашля и продължи:

— На трети септември, шест дни по-късно, малко след полунощ, в „Калан“ бяха докарани две тела. Този път беше още по-обезпокоително, тъй като не ги докараха с катафалката или с линейка. Дойдоха две полицейски коли, от всяка разтовариха тяло, увито в напоени с кръв чаршафи.

— Трети септември? — озадачи се Сам. — В списъка ми няма никой на тази дата. Санчес и Бустаманте бяха на пети. На трети не са издавани смъртни актове. Тези двамата не са регистрирани в официалната статистика.

— В областния вестник също нямаше нищо за смъртен случай на тази дата — каза Хари.

Теса се намеси;

— И кои са били тези двама души?

— Възможно е да са били гости на града, имали нещастието да се отбият в Муунлайт Къв и да се натъкнат на нещо опасно — каза Сам. — Били са хора, чиято смърт е било лесно да се скрие, за да не може никой да узнае къде са умрели. Ако се направи допитване, ще се разбере, че просто са изчезнали някъде по пътя.

— Следващите бяха Санчес и Бустаманте в нощта на пети — каза Хари, — а след това Джим Армс в нощта на седми.

— Армс се води изчезнал в морето — поясни Сам, като погледна човека в стола.

— Донесоха тялото в „Калан“ в единайсет вечерта. — Хари погледна в тефтера за справка. — Щорите на прозорците в крематориума не бяха дръпнати, така че можех да погледна направо вътре, и то така добре, сякаш бях вътре в самата стая. Видях тялото… боже каква пихтия! Особено лицето. Няколко дни по-късно, когато във вестника се появи историята за изчезването на Армс, познах по снимката, че е същият, с когото подкладоха пещта.