Дийн Кунц - Полунощ

— И за тези случаи няма данни — отвърна Сам.

— Дали не са били още двама гости на града, отклонили се от шосето, за да вечерят? — зачуди се Теса. — Или някой от друга част на щата, минавал покрай града?

— Може да са били и местни хора — каза Хари. — Искам да кажа, винаги си има хора, които са се установили наскоро тук, новодошли, които нямат особени връзки с обществото, така че, ако се наложи да се прикрие тяхната смърт, може да се съчини приемлив разказ, как те внезапно са заминали да търсят нова работа, и съседите им сто на сто ще повярват.

Да, ако тези съседи вече не са били „променени“ и самите те да са станали част от този заговор — помисли си Сам.

— След това на двайсет и трети септември — каза Хари. — Това трябва да е било тялото на сестра ти, Теса.

— Да.

— Тогава чашата преля. Знаех, че трябва да кажа на някого какво съм видял. На някого, който има власт. Обаче на кого? Не можех да се доверя на никой от местните, тъй като бях наблюдавал как полицаи карат някои от телата, за които нямаше нито дума във вестника. Да кажа на областния шериф? Той първо щеше да повярва на Уоткинс, не на мен. По дяволите, всеки смята, че инвалидите не са съвсем в ред с главите заради физическите им недостатъци. Така че те нямаше да ми повярват. Да си призная, това наистина са неправдоподобни истории — всички тези кремации, тайни пренасяния на тела… — Хари замълча. Лицето му помръкна. — Фактът, че съм ветеран с медали едва ли щеше да ми помогне. За някои от тях това са отдавна отминали работи. Дори… без съмнение щяха да обърнат военните ми успехи срещу мен. Щяха да го нарекат следвоенен виетнамски синдром. Бедният, стар Хари най-после се побърка, нали разбирате. От войната!

Досега Хари излагаше фактите хладно, без вълнение. Но думите, които беше изрекъл, бяха като прозрачно стъкло върху повърхността на набраздена вода и под него се откриваха други простори — в неговия случай царство на болката, на самотата и отчуждението.

Сега вече даде израз на дълго потисканото чувство.

— Ето защо, длъжен съм да си призная, едната причина, поради която не казах на никого, беше… страхът. Не знаех какво, по дяволите, става. Не знаех какъв е залогът. Не знаех точно коя нощ и мен ще ме умъртвят и ще ме натикат в пещта на „Калан“. Мислите си, че след като съм инвалид, вече не се интересувам от живота, но не е така. За мен животът е може би по-ценен, отколкото за хора с пълноценно здраве. Изхабеното ми тяло стана причина да изляза от вихъра на живота за разлика от вас здравите хора, но пък имах достатъчно време наистина да видя неговата красота. В края на краищата недостатъците ми ме накараха да обикна и оценя живота още повече. Така че се страхувах, че ще дойдат и ще ме убият, затова не исках да кажа на никого какво съм видял. Бог ми е свидетел, ако се бях свързал с ФБР по-рано, сигурно някои хора щяха да бъдат спасени. Сигурно… и сестра ви щеше да бъде жива.

— Да не сте посмели да мислите за това — скара му се Теса. — Ако бяхте избързали, без съмнение и вашият прах щеше да задръсти пещта на „Калан“. Съдбата на сестра ми е била предопределена. Вие не бихте могъл да й помогнете.

Хари кимна, след това изключи фенерчето и стаята потъна в тъмнина, макар да не беше приключил четенето. Сам предположи, че прямотата на Теса е предизвикала сълзи в очите му, които не е искал да скрие.

— На двайсет и пети — продължи Хари, без да поглежда в тефтерчето за подробности, — едно тяло беше докарано в „Калан“ в десет и петнайсет вечерта. Това беше странно, тъй като не пристигна нито в кола, нито в катафалка или в патрулна кола. Беше докарано от Ломан Уоткинс…

— Шефа на полицията — обясни Сам, за да чуе Теса.

— …Той обаче караше личния си автомобил и не носеше униформа — каза Хари. — Измъкнаха тялото от багажника, увито в одеяло. Онази нощ щорите на моргата не бяха спуснати и успях да разгледам с телескопа. Не разпознах тялото, но видях, че е в същото състояние, както беше тялото на Армс.

— Разкъсано? — предположи Сам.

— Да. Тогава дойдоха хора от Бюрото във връзка със случая Санчес-Бустаманте и когато прочетох за това, се успокоих, тъй като си мислех, че най-после всичко ще излезе наяве. Но в нощта на четвърти октомври още две тела бяха докарани при „Калан“…

— Тогава нашите хора бяха в града, по средата на разследването си — каза Сам. — Тогава не са видели никакви смъртни свидетелства. Та казвате, че това е станало под носа им?

— Да, и не се налага да правя справка в тефтерчето си. Телата бяха докарани с фургона на Рийз Дорн. Той е местен полицай, но онази нощ беше цивилен. Домъкнаха вкочанените трупове в „Калан“. Щорите бяха дръпнати и пак успях да видя как ги натикват в крематориума, сякаш дяволски бързаха да се отърват от тях. Късно през нощта на седми при „Калан“ имаше още работа, но мъглата беше гъста и не мога да се закълна, че още трупове са внесени. И най-накрая… по-рано тази вечер, докараха тялото на дете. На малко дете.