Дийн Кунц - Полунощ

Голямата стая беше потънала в сенки освен тънката струя светлина от джобно фенерче, наполовина прикрита от ръката на Хари, над отвореното тефтерче. Белите му страници сякаш излъчваха собствена светлина, като от книга за магия — бяла или черна.

Лицето на Хари Талбот беше призрачно осветено. Всички бръчици се открояваха и го правеха по-възрастен, отколкото беше. Сам знаеше, че всяка една от тях е следа от трагично преживяване или болка. У него се събуди дълбока симпатия. Не съжаление. Той никога не съжаляваше хората като Талбот. Но Сам разбираше самотата и тъгата на уединения живот на Хари. Сега, когато гледаше този прикован в инвалиден стол човек, Сам се разсърди на съседите му. Защо не са го приобщили към тях? Защо не са го канили на обяд по-често, на празнични увеселения? Защо са го оставили толкова сам, че единствено с телескопа си да може да участва в живота на обществото? Трепна несъзнателно, защото си спомни неспособността си да общува със своя син, което още повече го натъжи. Обърна се към Хари:

— Какво имаше предвид, когато каза, че тялото на Армс е било като пихтия?

— Беше целият накълцан — въобще не приличаше на удавник.

— Накълцан? Какво точно имаш предвид? — попита Теса.

Сам разбра, че тя се е сетила за хората, чиито викове е чула в мотела. Сигурно и за сестра си.

Хари не отговори веднага, после каза:

— Е, видях го на масата в крематориума точно преди да го набутат в пещта. Беше… изкормен. Главата му… почти отрязана. Страхотно… разпокъсан. Изглеждаше така, сякаш под него е избухнала бомба и го е разкъсала.

Всички се умълчаха под въздействието на това описание.

Само Мууз изглеждаше невъзмутим. Той блажено изръмжа, когато Теса го потърка около ушите.

Сам си каза, че не е толкова зле да беше едно по-нисше създание, едно същество, зависещо единствено от инстинкта си, необезпокоявано от сложни чувства. Или пък другата крайност. Един истински интелигентен компютър, съставен само от ум, без други чувства. Двойният товар от емоции и висш разум беше присъщ единствено на човека и точно това правеше живота сложен. Той винаги мислеше за онова, което вършеше, вместо да действа импулсивно, или пък страдаше от скрупули, че не е направил нещо както трябва. Оценките и мислите му неизбежно бяха оцветени от чувствата, като някои от тях бяха подсъзнателни, така че понякога не разбираше защо взема определени решения или защо се държи по определен начин. Обикновено мисленето се засенчваше от чувствата, но ако човек непрекъснато разсъждаваше върху тях, и те се притъпяваха. Опитът му да мисли задълбочено и ясно, беше нещо като каране на колело по въже и жонглиране едновременно.

— След историята за изчезването на Армс във вестника — каза Хари, — очаквах опровержение, но не се отпечата нищо. Точно тогава започнах да разбирам, че странните неща, които се случваха при „Калан“ не бяха само странни, но и престъпни и че полицаите участват във всичко това.

— Паула Паркинс също беше разкъсана — вметна Сам.

Хари кимна.

— Сигурно от нейните добермани.

— Добермани? — за пореден път възкликна Теса.

Още в пералнята Сам й беше казал, че случаят със сестра й е един от многото загадъчни и злополучни случаи, но не се беше впускал в подробности. Сега набързо разказа за Паркинс.

— Надали са били кучетата й — съгласи се Теса. — Тя е била разкъсана от „нещото“, което е убило Армс. Също така и хората в „Къв Лодж“.

Хари Талбот едва сега чу за убийствата в мотела. Налагаше се Сам да му разкаже и как той и Теса се бяха намерили в пералнята.

Преждевременно остарялото лице на Хари помръкна тревожно. Обърна се към Теса:

— Вие не видяхте ли нещо в мотела?

— Само крака на един от тях, през пролуката под вратата.

Хари понечи да каже нещо, ала спря и се замисли.

„Знае нещо — каза си Сам. — Повече, колкото казва.“

По някаква причина Хари не беше готов да сподели мислите си, защото пак се зачете в тефтерчето и продължи:

— Два дни, след като умря Паула Паркинс, около девет и трийсет вечерта, в „Калан“ закараха още едно тяло.

— Значи на единайсет септември? — попита Сам.

— Да.

— Няма данни за издаден смъртен акт през този ден.

— И във вестника нямаше нищо.

— Сетих се. Това навярно са Стив Хайнц и Лаура Далко. Версията е, че той я убива, след което слага край на живота си — каза Сам.

— Поредната бърза кремация — отбеляза Хари. — А три нощи по-късно, на осемнайсети, още две тела бяха закарани в „Калан“, малко след един сутринта, точно когато се канех да си лягам.