Дийн Кунц - Полунощ

— Няма значение — отговори Сам.

— Страхувам се, че нямам и елегантна каничка за сервиране — каза Хари, когато поднесе млякото.

На Теса веднага й хрумна идея за документален филм за Хари, в който да покаже смелостта му да бъде независим при такива тежки обстоятелства. Въпреки че преди малко беше преживяла неописуем ужас, у нея пак заговори професионалното чувство. Доста отдавна беше разбрала, че стремежът на един творец да създава трудно се притъпява и че окото на документалиста не се затваря лесно. И сега, когато мъката от смъртта на сестра й все още беше силна, не преставаха да я спохождат идеи и проекти за филми, разсъждения, интересни гледни точки. Дори в ужаса на войната, когато тичаше редом с афганските бунтовници, докато съветските самолети подпалваха земята по петите им, мислеше за бъдещия си филм. Не се чувстваше неудобно, че винаги гледа професионално на нещата. Това беше част от съществуването.

Столът на Хари можеше да бъде повдигнат и той се настани удобно до Теса срещу Сам.

Мууз лежеше в ъгъла, наблюдавайки ги, като от време на време повдигаше муцуна сякаш се интересуваше от разговора им, макар че по-скоро беше привлечен от миризмата на кекса. Лабрадорът не дойде при тях, за да си изпроси парченце и Теса беше впечатлена от неговата дисциплина.

Докато си подаваха каничката с кафе и разрязваха кекса, Хари каза:

— Казахте ми какво ви води тук, Сам, не само писмото ми, но и тези така наречени нещастни случай. — Той погледна Теса и тъй като тя беше от дясната му страна, непрекъснато извитата му глава създаваше впечатление, че се извръща от нея и я гледа подозрително и скептично, макар че топлата му усмивка изразяваше истинското му чувство.

— Но каква е вашата роля тук, госпожице Локланд?

— Наричайте ме Теса, моля ви. Та… сестра ми Дженис Кепшоу…

— Съпругата на Ричард Кепшоу, лютеранския свещеник! — възкликна Хари учуден.

— Точно така.

— Та те често ме посещаваха! Не бях член на тяхното паство, но те си бяха такива. Бяхме приятели. Дори след като той почина, тя пак се отбиваше от време на време. Сестра ви беше мил и добър човек, Теса. — Той остави чашата си и протегна здравата си ръка. — Тя беше приятел.

Теса хвана ръката му. Тя беше с груба кожа, мазолеста от работа и много силна, сякаш цялата мощ на парализираното му тяло беше преминала в нея.

— Гледах, когато я караха в крематориума на погребалната къща „Калан“ — каза Хари. — С телескопа си. Аз съм наблюдател. Точно това правя през по-голямата част от времето си. — Той леко се изчерви. Стисна малко по-силно ръката на Теса. — Не че любопитствам. Въобще не правя това. Само… вземам участие. О-о-о! Обичам също да чета. Имам много книги, размишлявам, но това, което ме крепи, е наблюдението. После ще се качим горе. Ще ви покажа телескопа, цялото устройство. Може би ви е познато, надявам се. Както и да е, видях ги когато внасяха Дженис в „Калан“ онази нощ, макар тогава да не знаех чие беше тялото. Разбрах го едва два дни след това, когато разказът за смъртта й се появи в областния вестник. Не повярвах, че е починала по начина, описан от тях. Все още не вярвам.

— Нито пък аз — рече Теса. — Точно затова съм тук.

Неохотно, с последно стискане, Хари пусна ръката й.

— Толкова тела напоследък, повечето ги мъкнат в „Калан“ нощем, понякога наоколо има полицаи, сякаш че нищо не виждат. Всичко това е много странно за толкова малък град.

Сам каза от отсрещната страна на масата:

— Дванайсет смъртни случая, нещастно стечение на обстоятелства или самоубийства за по-малко от два месеца.

— Дванайсет? — удиви се Хари.

— Не знаехте ли, че са толкова много?

— О, цифрата е много по-голяма.

Сам примигна.

— Според мен са двайсет — каза Хари.

След като Уоткинс си отиде, Шедак се върна при компютърния терминал в кабинета си, поднови връзката си със Сън, съвършения главен компютър на „Ню Уейв“, и отново започна работа с един проблематичен аспект от текущия проект. Макар да беше два и половина, щеше да поработи още няколко часа, тъй като си лягаше най-рано в зори.

След няколко минути личният му телефон звънна.

До арестуването на Букър компютърът в телефонната компания свързваше само „промените“ помежду им. Другите линии бяха прекъснати, а обажданията от вътрешния свят бяха прекъсвани още преди да бъдат чути. Обажданията до Муунлайт Къв се обслужваха от запис, който съобщаваше, че има повреда на апаратурата и обещаваше отстраняването й до двайсет и четири часа, изразявайки учтивото си съжаление.