Дийн Кунц - Полунощ

Мууз върна невредим портфейла на Сам.

След като излезе от къщата на Шедак, преди да се върне в управлението, за да определи задачите на стотината мъже, които му предостави от „Ню Уейв“, Ломан се отби в дома си. Беше скромна двуетажна къща с три спални, стил „Монтерей“, бяла, с бледосин цокъл, сгушена между иглолистни дървета.

Ломан постоя в алеята, до патрулната кола, и внимателно огледа мястото. Преди го обичаше като своя крепост, обаче сега това чувство не го вълнуваше. Бяха му останали сухи спомени, някак документално си спомняше за щастието, свързано с тази къща, с неговото семейство. Много весел смях беше огласял живота в този дом, но сега споменът за него не предизвика дори усмивка на лицето му. А и тези дни повечето от усмивките му бяха без истинска радост.

Най-странното беше, че смехът и радостта бяха част от живота му само до миналия месец август. Бяха изчезнали само няколко месеца след Промяната и споменът за тези чувства беше съвсем избледнял.

Странно. Всъщност нямаше нищо странно.

Когато влезе вътре, видя, че на първия етаж няма никой. Слаба миризма на застояло се долавяше от празните стаи.

Изкачи се по стълбите. В тъмния коридор на втория етаж забеляза светлина под прага на стаята на Дени. Влезе и видя момчето седнало на бюрото, пред компютъра си, който имаше огромен екран и осветяваше стаята.

Дени не вдигна глава от терминала.

Синът му беше на осемнайсет години, преминал детската възраст. Точно затова беше минал през Промяната заедно с майка си, малко след като самият Ломан беше минал през нея. Беше с пет сантиметра по-висок от баща си и изглеждаше по-добре. Той до такава степен успяваше в училище, че тестовете за коефициент на интелигентност бяха истински триумф за него. Баща му се плашеше малко от мисълта, че детето му е толкова умно. Винаги се беше гордял с Дени. Сега той пак се опита да възстанови старото си чувство, но не успя. Не че Дени беше сгрешил и изгубил доверието на баща си. Но чувството „гордост“, както ред други силни емоции бяха пречка за по-висшия ред на мисли на Новата раса и разбъркваха мисловните им схеми.

Дори и преди Промяната Дени беше компютърен фанатик, за когото компютрите не бяха само инструмент за забавление, а начин на живот. След Промяната от интелигентността и технологичния му опит се заинтересуваха в „Ню Уейв“. Снабдиха го с по-мощен терминал за вкъщи с модемна връзка с главния компютър в управлението на „Ню Уейв“. Това беше чудо на науката, което по причини, неразбираеми за Ломан, наричаха Сън. Беше подходящо, тъй като всички други служби в „Ню Уейв“ го използваха и следователно се въртяха около него.

Докато Ломан стоеше надвесен над сина си, безброй данни преминаваха през екрана: Думи, цифри, графики и таблици се появяваха и изчезваха с такава скорост, че Само индивид от Новата раса, с изострен нюх и повишена съсредоточеност, би могъл да извлече някакъв смисъл от тях.

Ала Ломан нищо не разбираше, тъй като не беше минал обучението, получено от Дени в Ню Уейв. Освен това нямаше нито време, нито необходимост да учи, за да прилага новите си изключителни способности.

Дени обаче попиваше придошлите вълни от данни, загледан безизразно в екрана, с напълно отпуснато лице. Откакто беше видоизменен, представляваше цялост от чипове, също така както и беше цялост от плът и кръв. Новата му същност беше сродена с компютъра с интимност, надхвърляща взаимоотношението човек-машина на Старомодните хора.

Ломан се досети, че синът му разучава проекта „Муунхок“. Той евентуално щеше да стане част от програмната група на „Ню Уейв“, която непрестанно усъвършенстваше софтуера и хардуера, свързан с проекта. Работеше, за да направи всяко следващо поколение от Новата раса по-съвършено и по-ефикасно от това преди него.

Безкрайна река от данни течеше през екрана.

Дени толкова дълго беше приковал поглед към екрана, без да мигне, че ако беше от Старомодните хора, очите му биха заплували в сълзи.

Светлината от непрекъснато движещите се данни танцуваше върху стените.

Ломан постави ръка върху рамото на момчето.

Дени не погледна нагоре. Никаква реакция от докосването. Устните му започнаха да се движат, сякаш разговаряше, но не издаде звук. Говореше на себе си, без да забелязва баща си.

В една от бурните си евангелски речи Томас Шедак беше говорил за разработването на връзка между гръбначния стълб и компютъра, като по този начин щяха да се слеят истинският и изкуственият разум. Ломан не беше схванал необходимостта от това и Шедак му беше обяснил: