Дийн Кунц - Полунощ

След малко Ломан Уоткинс вдигна глава, обърна се и погледна към Шедак.

— Наистина ли това ще ни даде мир?

— Да.

— Когато и последният се „промени“, ще има ли вече братство?

— Да.

— А спокойствие?

— Вечно.

Къщата на Талбот на „Конквистадор“ бе триетажна сграда с множество големи прозорци. Мястото беше наклонено и стръмни каменни стъпала отвеждаха от алеята до тясна веранда. Улицата не се осветяваше от улични лампи, за което Сам беше благодарен.

Докато той натискаше звънеца, Теса Локланд се притискаше до него, както през целия път от пералнята дотук. Въпреки шума на вятъра в клоните на дърветата, звънът вътре в къщата ясно се чу.

Загледана към улицата, Теса каза:

— Тук повече ми прилича на морга, отколкото на град, на място, населено от мъртъвци, но… но въпреки спокойствието и тишината, човек усеща стаената енергия в това място, сякаш има огромна машина, под самата улица… сякаш всички къщи са пълни с машини, напрягащи зъбните си колела, чакащи някой да натисне съединител и да ги включи.

Това беше точното описание на Муунлайт Къв, но Сам не успяваше да обрисува с думи чувствата си. Пак натисна звънеца и каза:

— Винаги съм мислил, че кинопроизводителите нямат богат речник.

— Вярно е за повечето от Холивуд, но аз съм аутсайдер-документалист, така че ми се дава правото да мисля, стига да не прекалявам.

— Кой е? — попита слаб глас и Сам подскочи. Прозвуча от домофон, който не беше забелязал. — Кой е там, моля?

Сам се наведе близо до домофона:

— Господин Талбот? Харолд Талбот?

— Да. Кой те вие?

— Сам Букър — агентът внимава, че гласът му да не се чуе извън верандата на Талбот. — Извинете, че ви събудих, но пристигам в отговор на писмото ви от осми октомври.

Талбот не отговори. След малко домофонът изпращя и гласът му се чу отново.

— На третия етаж съм. Слизам бавно. Преди това ви изпращам Мууз. Дайте му личната си карта, за да ми я донесе.

— Не нося лична карта — прошепна Сам. — Тук съм под прикритие.

— Шофьорска книжка? — попита Талбот.

— Да.

— Това ми стига. — Той изключи домофона.

— Кой е този Мууз? — учуди с Теса.

— И аз не зная — отвърна Сам.

Чакаха почти минута, някак уязвими на откритата веранда, когато едно куче изскочи от малка врата, която не бяха забелязали. Умилкваше се около тях и в първия момент Сам не разбра какво става. Учудено отскочи назад, като едва не загуби равновесие.

Теса се наведе да погали кучето и прошепна:

— Мууз?

През отворената от кучето вратичка се беше прокраднал лъч светлина, но след като се затвори вратата, тя изчезна. Кучето беше черно и почти се сливаше с нощта.

Сам клекна до него и го остави да оближе ръката му.

— На теб ли трябва да си дам личната карта?

Кучето джафна леко сякаш в утвърдителен отговор.

— Но ти ще я изядеш — каза му Сам.

Теса се обади:

— Няма.

— Вие откъде знаете?

— Той е добро куче.

— Нямам му доверие.

— Да не ви е май професионален навик.

— Да, това е в нрава ми.

— Този път можете да опитате.

Сам подаде портфейла си. Кучето го грабна от ръката му, стисна го със зъби и се върна в къщата през специалната врата.

Останаха още няколко минути на верандата, като Сам едва прикриваше прозевките си. Часът беше след два сутринта и той сериозно си мислеше да прибави точка пета към списъка си с причини да живее: добра мексиканска кухня, черна бира Гинес, Голди Хоун, страх от смъртта и сън. Блаженият сън. След това чу щракането на ключалка и вратата най-после се отвори навътре, като откри слабо осветен коридор.

Хари Талбот седеше в моторизирания си стол, облечен в синя пижама и зелен халат. Главата му беше леко наклонена наляво и това придаваше на лицето му вечно питащо изражение. Това беше наследство от Виетнам. Беше привлекателен мъж, макар да беше преждевременно остарял и доста сбръчкан за четиридесет годишен мъж. Гъстата му коса беше съвсем посивяла, а очите му бяха очи на мъдрец. Сам виждаше, че Талбот някога е бил буен млад мъж, макар сега да беше омекнал от годините, прекарани в инвалиден стол. Едната му ръка беше положена безжизнена в скута. Беше жив паметник на това, което е бил, на унищожените надежди, на изгорелите мечти, суров спомен от войната.

Докато Теса и Сам влизаха и затваряха вратата зад себе си, Хари Талбот протегна здравата си ръка и каза:

— Боже, как се радвам да ви видя! — Усмивката невероятно го преобрази. Беше светлата, топла и истинска усмивка на човек, който вярва, че е с единия крак на небето и душата му е изпълнена с благодат.