Дийн Кунц - Полунощ

— …Аз Пайзър, аз… аз, аз…

Лицето на Куумбс все пак напомняше на човешко, на примат от по-висш тип — с кокалесто чело, сплескан нос и издадена челюст, скриваща големи, остри зъби като на орангутан. Ужасното превъплъщение на Пайзър по-скоро наподобяваше вълк. Устата и носът му бяха изтеглени напред в муцуна. Масивното чело напомняше челото на шимпанзе, а в кръвясалите му очи, хлътнали в тъмните очни кухини под челото, се четеше мъка и страх, които бяха напълно човешки.

Вдигайки едната си ръка и сочейки към Ломан, Пайзър произнесе:

— …Помогни на мен, помощ, помощ, нещо стана, нещо, нещо… помощ…

Ломан се загледа в тази обезобразена ръка с почуда и страх и си спомни как в дома на Фостърови беше почувствал зова на регресирането и собствената му ръка беше започнала да се променя. Удължени пръсти. Големи, груби кокалчета. Зловещи нокти вместо човешки. По сръчност ръце на човек, но иначе напълно различни.

„Мръсна работа — помисли си Ломан, — тези ръце, тези ръце. Виждал съм ги в някакъв филм или по телевизията, във филма «Воят» с Роб Ботин.“ Беше художникът по специални ефекти, който създаде вампир. Помнеше го, защото Дени полудяваше за такива ефекти преди Промяната. Тези проклети ръце толкова напомняха на ръцете на оня вампир!

Това беше прекалено за него, фантазия, превърната в реалност. Сега, в края на двадесети век науката и технологичният прогрес бяха достигнали онази точка, в която животът на човека ставаше по-хубав, едновременно с това кошмарните сънища се превръщаха в реалност. Пайзър беше един лош, много лош сън, материализирал се в реалния свят. Сега не можеше да избяга от него, като се събуди. Пайзър нямаше да изчезне както чудовищата в призрачните сънища.

— Как мога да ви помогна? — попита предпазливо Ломан.

— Застреляй го — подсказа му Пениуърт.

Ломан отвърна остро:

— Не!

Пайзър вдигна ръката си с извити нокти нагоре, сякаш я виждаше за пръв път. От гърдите му се изтръгна рев, който премина в жалостиво скимтене.

— …Промяна… не мога да се променя, не мога… опитах, исках… не мога, … опитах, не мога…

Шолник се обади от прага:

— Божичко, той не може да се измъкне! Мислех, че регресиралите се изменят по свое желание!

— Така е — каза Ломан.

— Но той не може! — загрижи се Шолник.

— Така казва той — съгласи се Пениуърт с нервен, надебелял глас. — Казва, че не може да се промени.

Ломан каза:

— Може да не може, може и да може. Но останалите регресирали могат, защото ако не можеха, досега щяхме да ги открием. Те се връщат от алтернативния си вид и ходят между нас.

Пайзър сякаш не ги чуваше. Зяпаше ръцете си, издаваше гърлени звуци, ужасен от себе си.

След това ръцете му започнаха да се променят.

— Ето, виждате ли — извика Ломан.

Той никога не беше виждал такава трансформация. Беше обхванат от любопитство, удивление и страх. Ноктите намаляха. Плътта стана като восък, мека и податлива. Издуваше се, пулсираше не от ритъма на кръвта в артериите, а от нещо друго, някак по циничен начин. Приемаше друга форма, сякаш невидим скулптор работеше над нея. Ломан чу как костите щракат и пукат, докато се трансформираха. Плътта се топеше, после се втвърдяваше с гаден, влажен звук. Ръцете започнаха да губят вълчия си вид и станаха почти човешки. По лицето на Пайзър личеше, че човешкият му дух се бори да изгони дивашкото, което се беше вселило у него. Чертите на хищник се стопяваха и на тяхно място се възстановяваше човешкият облик. Сякаш чудовищният Пайзър беше само отражение върху водна повърхност, от която се надигаше истинският Пайзър.

Макар да не беше учен или гений в микроелектрониката, а само полицай с гимназия зад гърба си, Ломан знаеше, че тази бърза, сложна трансформация не можеше да се отдаде единствено на драстично изменения метаболизъм на хората от Новата раса и на способностите им да се самолекуват. Без значение какви количества от хормони, ензими и други биологични вещества се произвеждаха от организма на Пайзър, по никакъв начин костите и плътта не можеха да се преобразяват за такъв драстично кратък срок. За седмици или месеци да, обаче не и за секунди. Сто на сто физиологически това не беше възможно и все пак ставаше. Това означаваше, че друга сила действа в Майк Пайзър, нещо повече от биологични процеси, нещо тайнствено, плашещо.

Изведнъж трансформацията спря. Ломан усети, че Пайзър се стреми към пълно възвръщане на човешкия си образ, стиснал полувълчите си, получовешки челюсти, скърцайки със зъби. С очи, изпълнени с отчаяние и желязна решителност, но без никакъв резултат. За миг беше на ръба да си възвърне човешкото. Сякаш само още малко му трябваше, само още една малка стъпка и той щеше да прекоси границата, след което останалата част от преобразяването му щеше да се осъществи почти автоматично, без излишно напрягане на волята. Но той не премина тази граница.