Дийн Кунц - Полунощ

Куршумът удари чудовището в гърдите, блъсна го назад към стената на спалнята и причини поток от кръв. Пайзър се свлече долу, скимтящ, задъхан, извиващ се на пода като недоубито насекомо, но не беше мъртъв. Навярно сърцето и дробовете му не бяха достатъчно поразени. Ако в тялото му все още имаше кръвообращение и то снабдяваше клетките с кислород, то той вече се възстановяваше от изстрелите. Неговата неуязвимост беше някак по-голяма от тази на вампирите, тъй като дори и със сребърен куршум не можеше да бъде убит. След миг щеше да стане здрав, както преди.

Вълни от топлина, все по-горещи, минаваха през Ломан. Той чувстваше напрежение отвътре не само в гърдите, но и във всяка част на тялото. Оставаха му секунди с чисто съзнание и със силна воля, за да вземе мерки. Той изтича към Пайзър, мушна гърчещият се регресирал в гърдите и изпразни още един пълнител в него.

Този път сърцето трябваше да е надупчено. Тялото подскочи от пода, поглъщайки метала. Чудовищното лице на Пайзър се изкриви, после застина, очите му, отворени, невиждащи, устните му дръпнати назад, оголващи нечовешки големите му, остри и извити зъби.

Някой зад Ломан изпищя.

Обърна се, видя нещото Шолник да се запътва към него. Изстреля трети пълнител, после четвърти и уцели Шолник в гърдите и стомаха.

Помощникът му падна, покосен на земята, и запълзя към коридора, за да се отдалечи от Ломан.

Нейл Пениуърт се беше свил в ембрионална поза на пода до леглото. Пееше, но не за кръв и нуждата да бъде свободен. Произнасяше името на майка си непрекъснато, сякаш беше свещената дума, която щеше да го предпази от връхлитащото зло.

Сърцето на Ломан биеше така, сякаш някой биеше тимпани в друга стая на къщата. Почти беше убеден, че цялото му тяло се тресе от това пулсиране и че всеки удар на сърцето се променяше по някакъв невидим ужасяващ начин.

Приближи Шолник откъм гърба, насочи дулото на пушката в мястото, където предполагаше, че се намира сърцето на регресиралия, и дръпна спусъка. Шолник изпищя тънко, когато усети дулото, но нямаше сили да се претърколи и да сграбчи пушката на Ломан. Гърмежът прекъсна писъка му завинаги.

Стаята се заля от кръв. Смесената миризма беше толкова сладка и примамлива, че подмами Ломан към промяна повече от съблазнителните припеви на Пайзър.

Облегна се на шкафа и затвори очи в усилието си да установи контрол върху себе си. Стисна пушката с две ръце не с цел да се защити — нямаше вече патрони, — а само защото това беше съвършено техническо изобретение, оръдие, изделие на цивилизацията, нещо, което му напомняше, че е човек, че е връх на еволюцията и не бива да замени тези ценности с нисшите, животински страсти.

Ала миризмата на кръв беше така привлекателна и мамеща…

Отчаяно се опитваше да си спомни други скъпи неща от живота си, които би изгубил ако сега се предаде. Спомни си за Грейс, съпругата си, и колко много я обичаше. Но у него вече нямаше любов, както у повечето от Новата раса. Мислите за Грейс нямаше да го спасят. Успя да си припомни само дивашкото им мятане върху леглото, но това не я направи любимата Грей, за него тя беше само женска и спомена за тяхното бясно съвкупление го развълнува и приближи до регресията.

Огромното желание да регресира го караше да се чувства във водовъртеж, който го влачеше надолу. Помисли си, че подобно чувство изпитва вампирът, когато се взре в нощното небе и види пълната луна да възлиза към хоризонта. У него се разгоря бесен конфликт.

…кръв…

…свобода…

— Не. Разум, знание —

…лов…

…убийство…

— Не. Стремеж към знание, учение —

…Храна…

…бягство…

…лов…

…сношение…

— Не, не! Музика, изкуство, език.

Терзаеше се непоносимо.

Опита се да устои на властния зов на дивото чрез разума си, ала това не стана и той извика образа на Дени, сина си. Дано мисълта за него му помогне да остане човек! Опита се да призове любовта си към детето, опита се да остави тази любов да надделее, но в него се обади сам лек шепот от някогашното чувство. Способността му да обича се бе отдалечила от него така, както частиците на материята се бяха отдалечили от центъра на Съществуването след Големия взрив, създал Вселената. Любовта му към Дени беше толкова далеч, колкото една звезда от далечната точка на безкрая, с едва доловима светлина, без силата да топли. Опита се да събуди това избледняло чувство, около което да изгради представата за себе си като човешко същество, преди всичко човек и след това мъж. Не, не нещо, което тича на четири крака и драпа земята, а човек, човек.